Да бъдеш жив...? Какво би трябвало да означава това...
                  Понякога сме щастливи, друг път очите ни са пълни със сълзи, а понякога дори не знаем как се чувстваме... И с желание или не, все пак продължаваме напред. Защото сме хора. Защото животът представлява град със стотици улички, които обикаляме... Слънцето не може да бъде навсякъде, а ние просто вървим ли вървим, въоръжени с мечти... На всяка уличка има за всеки по нещо... Усмивка, тишина, сила, песен или просто самота. И това прави града оживен и тъй препълнен... Искаме разнообразие и го получаваме.
                   Толко много туптящи сърца е събрал животът... На едно място, но същевремено толкова далеч едно от друго. Разпилени по света, ние пълзим и скачаме... Борим се с това, в което живеем.
   Картината се рисува от нас...
                  Създатели сме ние. Нищо, че рушим повече от това, което сме направили. Нищо, че рушим това, което дори не сме положили усилие да създадем.
                  Но нека сега да дадем малко живот на картината на Живота... Съгласни?
                  Нека започнем... Но откъде?... Да видим... Какво може да сложим до момичето, седнало на прашната улица...? Например - малко дрехи и паница с храна... А може и някоя малка къщичка... Нека ти, който четеш това - нарисувай се до момичето... Мисля, че се нуждае от приятел. Да... Така е малко по-пъстро. 
                 А до жената в автобуса със синините по лицето...? Сетих се... Защо не, например, една зелена поляна, с много цветя... И птички... И играещи слънчеви лъчи, спускайки се от време на време в танц с вятъра. Да - нека ти, усмихнатият с кафе в ръка - нарисувай твоята усмивка на нейното лице... Ех, че хубаво се получи, нали?
                Хей, и тук има празно място - гледай, някакъв кашон май виждам. Ол, ама то котенца имало вътре. Добре, че имам четка в ръката си - дете, заедно с родителите си минава покрай тях... То е протегнало напред ръце към кашона, а чистата му детска любов обгръща всичко друго около него. Да, това ще нарисувам.
                 Но като се замисля, в момента рисуваме до рисунките на някой друг, нали? 
                 ТИИИ - да, точно ти, който крие от срам лицето си - защо остави дъщеря си на улицата??? Защо я оставяш да живее без баща и да се чувства безполезна...? А, ето те и теб - изтегналият се на дивана пияница... Ти пък защо преби жена си? Не тя е виновна, че си неспособен да бъдеш човек... Защо я накара да потегли без посока?
                Защо, хора, оставяте така наполовина рисунките, които започвате. Не осъзнавате ли, че така това, което сте създали, е лишено от нещото, което така и не довършихте...? Ако всеки от нас нарисува със чувство всичко, на което е способен за своята рисунка, за своя живот, няма да има нужда постоянно да оставяме празни петна по  Живота :)
                 Преди малко аз набързо се разходих по този град със стотици улици, заедно с моята четка под ръка... Защото слънцето не огрява навсякъде... А то няма как да достигне и до там, където рисунката не съществува... там, където тя просто е оставена. Знам, не всички сме художници, за да нарисуваме шедьоври, но дори една крива черта като усмивката е способна да накара хората да потърсят слънчевите улички, да потърсят и те художника в себе си. Животът е наш, ние го създаваме и ние го рушим... Е, рисува ли ви се?