Защо Ларошфуко е казал точно това? На първо място, защото е вярно, а на второ – защото е красиво. И истинската любов, и призраците са красиви неща. Любовта е една безкрайна сила, която ни събужда отвътре и ни кара да живеем заради себе си, а не заради някой друг (или нещо друго). А призраците са най-съвършеният и най-точният образ на душата на човека – такъв, какъвто е бил, когато е живял. Скрити за повечето хора, те съществуват в нашия свят и докато ни има и тях ще ги има сред нас, смъртните. Мисля, че малцина са ги виждали, защото щеше да бъде неестествено да има повече от единици хора, които да са виждали призрак, или да са изпитвали истинската любов. Според мен, идеята броят на тези щастливци да бъде ограничен е свързана с мисълта, че на всеки е отредена съдба, и тя, изграждайки се от постъпките на човек, определя за какво си достоен, за какво си роден. За какво би жертвал всичко, дори и живота си, само и само вярата ти в любовта (или в призраците) да бъде защитена. Самата любов (или призрак) да бъде защитен от тебе самия. Не са ли малко хората, които биха направили подобно нещо?А пък хората, които доказват най-напред пред себе си, че са отговорни, с чисти сърца и че могат да използват дадеността им за добри цели, са точно тези, на които съдбата ще им се усмихне. Един ще срещне истинската любов, а друг ще се запознае с призрак.

      Но както винаги ще има такива хора, то ще има и такива, които да злоупотребяват със силата на любовта или пък с мисълта за надмощие над призраците. В първия случай биха убили, а във втория – биха били убити!

      Но има и трети случай, при който ние толкова много искаме да изпитаме истинската любов, но да не искаме толкова да я чувстваме, поради някакъв страх, колкото само да говорим за нея, да мечтаем за нея, или да си представяме, че я изпитваме, което (последното) е по-страшно за самите нас.

     Има хора, които от определен момент от живота им (когато са изпитали този страх) са си поставили за цел в живота някаква друга задача, която въобще не е свързана с тайните на любовта или свръхестественото, за да избегнат  възможната среща, възможното чувство. Това са хора, които вече или не вярват, или просто, с времето,се абстрахират от тях, но тъй като не говорим за тях, няма да ги споменавам повече.

 Както при любовта, така и при вярата в призраците, ние обсъждаме тяхното

съществуване, техните особености, какво бихме направили, ако ги срещнем и т.н.

      Има известна опозиция между любовта, и призраците, и хората. Ние сме смъртни, а те не са. Истинската любов никога не умира, даже и след смъртта. А призраците също не спират да съществуват - единствено могат или да се преродят в тялото на друг човек (което е най-често срещаното явление), или да се превърнат при някой случай с ангели, а в други, в дяволи. Но защо казваме, че докато и нас, хората, ни има, и любовта, и призраците ще останат хем толкова далече от нас, хем толкова близо?

    Сещам се за две причини. Едната обяснява сама по себе си връзката между трите неща. Когато някой си отиде, ние казваме, че тялото на този човек е погребано, но духът му завинаги ще остане, както и любовта ни към него. Точно този дух, ние наричаме призрак. Всъщност призрак е, така да се каже, най-лошата форма на съществуване при духовете. Един дух се нарича призрак, когато ние наричаме човек чудовище - когато е агресивен.

    Втората причина е по-скоро математическа. Сега, сме свидетели на масово разрастване на населението на земята. И тъй като при повече хора, ще следва, че ще има  и повече духове. Също така, при повече хора, много от тях все някога ще се срещнат, и то всеки един различен един от друг. От това следва, че възможността да срещнеш истинската си половинка или да видиш истински дух се увеличава със самия брой на населението. Но и винаги съотношенията са еднакви. Винаги хората, които са виждали истинската любов или призраците, ще бъдат малцина. Единици. Но не е невъзможно да се случи.

   Но нека и да не забравяме, преди всичко друго, че на този свят няма невъзможно неща. Тези, които преди стотици години са се наричали магия, се доказват и правят сега под името на „наука”. С други думи, винаги наред с възможното ще съществува и невъзможното. Винаги нещата ще се допълват и ще се въртят в кръг.

   Това става и с нещата в живота, творенията, хората. Все пак, всичко се ражда, за да умре, а аз бих добавила,и за да даде приноса си на човечеството, макар че не всеки го оценява. Хората се раждат и умират, и всеки един е  уникален сам по себе си. Всеки дава своя принос в обществото. Всеки е ценен, заради качествата си.

    Аз съм на мнение, че както всеки е уникален, така и всяка една съдба е уникална. Да, вярвам в съдбата. Но по-точно казано, вярвам в съдбата, която ние си изграждаме. Която ние сами определяме. От нашите думи, отношение към хората. От начините, по които се справяме с трудностите, след които трябва да ставаме, за да паднем отново и пак да станем. От начина ни на живот, но и от изборите, които всекидневно правим. По всеки един възможен критерии ние достигаме в определен момент  от живота си това, към което сме се стремели, и достигаме до себе си. Откриваме своята душа.

     И точно по това сме най-различни – нашата душа. Тя е отражение на същността ни, на самите нас. В нея ние съществуваме и тя съществува в нас.

    Но докато не открием душата си, ние се лутаме. Като заблудени призраци. А междувременно според душата ни, всеки един от нас заслужава, това което винаги сме мечтали.Това, от което искаме от дъното на душата си. Това, от което, след известно време, всеки осъзнава, че е имал нужда. И тъй като много хора, след безброй въпроси и години търсене на съкровената им мечта, поемат по милиони различни пътища в живота, играят различна роля - такава, за която са готови да рискуват, остават малцина тези, които биха рискували всичко в името на любовта. В името на приятелството между тях и друг човек, или между тях и дух.

    Трудно е да се достигне до истинската любов и до един истински призрак, защото типа връзка, която се образува, е непонятна за повечето хора. Необяснима. И много силна. Нека започнем с любовта. Има сила в любовта, но тя, самата сила, е не в любовта, а в нас самите. Ние казваме, че се преоткриваме, когато нещо много радостно ни се случи, че сме нов човек. Тогава ние откриваме себе си и правим всичко, което искаме, с помощта на тази сила. Защото силата е родена с нас, заедно с нас, и тя ни прави тези хора, които сме. Тя ни доизгражда.

    А когато истинската любов ни намери, ние се чувстваме безкрайно щастливи, ние виждаме себе си в пълната си сила и виждаме  още възможности, които ни се откриват на хоризонта. Но тук, в този момент, ако стане така наречената случайност, тоест не винаги правилните хора да се открият, може да се зародят най-страшните представи в главата на жената или мъжът.  В такъв случай, любовта би извадила на показ възможно най-лошите черти у човека. Те могат да бъдат добри в съзнанието ми, но и пагубни за околните. Все пак, няма лош човек, който да не е направил нещо лошо. Нещо грешно, но все пак извършено в името на някакви правилни причини, които съществуват като „правилни” само в съзнанието на мъжът или жената. А за постигането, за реализацията на дадена мечта, човек, използващ силата у себе си, преоткрита от любовта,  тоест използващ максимума от себе си, би извършил и най-големия грях – убийството. Всеки, застанал на пътя на такъв човек, би бил убит, и то по най-страшният начин – предумишления начин.

      Нека да разгледаме случая, в който един подобен, злонамерен човек се срещне с дух по една или друга случайност. Защо ли един дух би убил един обикновен човек?

   За един дух това би бил най-лесния и бързия начин да се отърве от този, който го дразни, по какъвто и да е начин. Тук трябва да кажа, че да бъдеш близък с дух е стотици пъти по-трудно, отколкото с човек.

   Едно е да познаваш човек, даже и най-малката степен, съвсем друго е да познаваш дух. Причината се състои във факта, че човек има избор, има мозък, който може да използва, а можа и да не, докато духът няма такъв избор. Той бе действал първо сигнално на най-малката закачка или обида.

    Но е наистина най-безобидния начин духът да те нарани физически, отколкото психически. Когато ние подбуждаме същността на духът, ние събуждаме неговата призрачност. Защото един дух броди сам, той е добър, самата дума „дух” е позитивна за създанието, а призрак е това нещо, което пробуждаме. Призракът е това видение, което нарочно, в изблик на гняв, би ни следвало навсякъде, би ни карало да полудеем, би ни наранило душевно. Би извадило най-страшните спомени у човека наяве, за да го сломят съвсем, а ако няма такива, то би му ги създало. Самият призрак е опасността, която може да ни дебне, докато духът е мирен, но сам и безпомощен. И ако се замислим афоризмът на Ларошфуко не би имал толкова ясен и точен израз ако беше написано „вярата в духовете” вместо „… в призраците”.

    И макар, че е по-трудно да не провокираш дух, отколкото да го провокираш, има хора сред нас, които инстинктивно или естествено биха знаели точно какво правят с един дух, точно какво искат да използват, за да го накарат да слуша. Това е дарба. Както всички други дарби, и тази си има приложение.  А като награда, от разбирателството ти с дух, като най-голямо щастие ти можеш да бъдеш вечно закрилян от духа, да го направиш ангел пазител. Но най-вече ангел. Да го доближиш до Господ, до Рая, да го накараш да се чувства щастлив, обичан. Защото както да бъдеш обичан е истинско щастие за един човек, още по-голямо щастие би било за един дух. Тогава, духът би бил добър, досущ като човека, с когото е бил. Както и при хората важи поговорката „ С какъвто дружиш, такъв ставаш”, така вярно, според мен, тя важи и за духовете.Но както и при любовта, може да не бъде точно така. Може човек, с таланта да достига до сърцата на духовете, да го обича, но да го накара, не да бъде добър и да бъде ангел, а точно обратното – да бъде лош, да бъде дявол. Това е също една възможност, по която чак сега се замислям.

     А отстраняването на тези случайности е част от съществуването на всичко. За всичко казваме, че си има причина. Може би понякога трябва да стават случайности, за да се учим от грешките на другите, или от собствените си грешки, макар и да знаем от Оскар Уайлд, следното:        "Не е страшно, че грешим. Страшното е, че повтаряме грешките си" . Не винаги става това, което искаме да стане. Но такъв е живота. Пълен с изненади. Пълен с възможности.

     Но животът, най-вече, е пълен с хора. Хора, които съставят живота и които са създадени от живота. Различни хора.

   И те, както и аз, искаме да изпитаме истинската любов, да видим дух, да изпитаме тръпката от тези две събития. И точно в третият тип хора можем да говорим за свободата на човек да говори за мечтите си, да ги изразява пред приятели и близки, за да се утеши в собствената си идея за среща с истинската любов или с дух, а по принцип за какво ли не още. Въображението на някой хора може да бъде безкрайно. В идеалните си представи за любовта (или за съжителството ни с дух) ние можем както и да се чувстваме безкрайно щастливи, така и да полудеем.

     Всеки иска да се чувства щастлив. Всеки би направил всичко, за да се чувства сякаш е на седмото небе от щастие. И тук става за въпрос за хора, които могат хем да си помогнат, хем да си навредят.

    Ако ние можем да използваме вътрешната си агресия под някаква форма, с която да не си пречим, а подсъзнателно да създаваме нещо, което да ни доближава до мечтата ни, каквато и да е, ние бихме се чувствали, на теория, най-щастливи от начина, по който косвено осъществяваме мечтите си. Това може да стане чрез писане, композиране, пеене, рисуване и т.н. Тогава хем ставаме добри е нещо, с което можем да се изхранваме, хем можем да живеем в хармония със себе си.

     Но има и хора, за съжаление, като мен, които навреждат на себе си. Странно е човек да си вреди, да прави нещо против волята ни, но се случва на много от нас. На всички тези, които се боцкат, приемат дрога, наркотици или прекаляват с пиенето и още много. Може би, те искат тялото да усети болката на душата им, и така да забравят за нея. Аз мисля, че това е най-смислената причина, и вероятно най-близката до самата истина.  Душевната болка е най-силна и най-трудно се забравя.

    Но най-безумното е, ако ние си причиняваме тази душевна болка с мисълта „Ами ако не се случи…?” Ако мислим позитивно за дадена мечта, или за всяко едно нещо, за което много се надяваме, то би било хиляди пъти по-възможно да ни се случи. Но ако си мислим, че няма да ни се случи, примерно ако живеем с мисълта, че никога няма да срещнем идеалният човек за нас, ние бихме могли да убием и най-малката надежда у нас. А ако това стане, ако убием тази надежда, ние ,заедно с нея, бихме убили и част от нас. От това положение, на безнадеждност, на скръб, на болка, ние едвам бихме могли да си помогнем, освен ако, с големи усилия, не си променим мнението ни за живота – да бъде живот, но без тази мечта да се е осъществила. И все пак има шанс, надежда, но тя идва не от душата ни, а от съзнанието ни. Хубаво е да се замисляме преди да направим нещо, което би ни накарало да съжаляваме, или да изпитваме болка, защото,ако се превърне в навик съвсем би ни накарало да загубим разсъдъка си и да полудеем.

      Мисълта на Ларошфуко е много дълбока. Тя е олицетворение и на живота и на нас, хората. Ние обичаме, малко или много, нещо или някой. Ние умираме, ставаме духове, но” продължаваме нататък…” Всеки един от нас има нещо, с което да се отличава от другите. Вярата в любовта, в крайна сметка, може да ни промени, и към добро, и към лошо. Да обичаме е сила, която е както и прекрасна, така и опасна, досущ като дарбата да достигнеш до същността на един дух. Колкото и да е невъзможно на пръв поглед нещо да се случи, никога не бива да казваме никога. Мечтите стават реалност, любовта идва и си отива, а вярата в духовете ни среща и ни изпраща далеч, в непознатото. Малко са хората, които да изпитват истинската любов, които да се запознаят с непознатото, свръхестественото, но може да вярваме с тях, ако искаме да сме поне малко като тях. А ако ли не, винаги трябва да  знаем, че за всеки е отреден живот, въпреки всичко един, и прекрасен, ако намериш това, което винаги си търсел. А дори и да не стане, винаги можем да продължим да говорим, да споделяме, защото дори тогава ние се доближаваме до истинността на съществуването на нашите мечти. Мечтай и говори, докато си жив. Живей с достойнство, защото само чрез него можеш да осъзнаеш, за какво го пазиш.