ЖИВОТЪТ - ЕДИНСТВЕНОТО, КОЕТО ИМАМЕ

Напоследък светът е изпаднал в истерия. Може би това е нещо ново за него, а може би не е. Някога хората са се тревожели за слънчевите затъмнения и бурите, треперели са пред тях в неведение за същността им, след това са се молели на Бог за душите си, вярвайки, че иначе ги чака Ад, водели са войни или са се пазели от чумата и глада, а сетне са се впускали в състезание с революцията, политиката и науката. Дали през всички тези векове все сме си мислили, че светът ще свърши съвсем скоро, че нещата няма как да бъдат по-зле, че сме порочни и съществуването ни няма смисъл, че се намираме насред най-лошия исторически период? Не бих могла да бъда сигурна.

Но знам от какво се боим сега.

Дупката в озоновия слой, кризата, нефтеният разлив в Мексиканския залив, клонирането на хора, терористичната заплаха, природните бедствия, свинският грип, своенравните температури, топенето на ледниците, НЛО, спада на коефициента на интелигентност сред населението, изчезването на животински видове, насилието сред младите, разбитите пътища, корупцията... И най-вече водата! Нима не знаете, че е на свършване? Също като петрола, полезните изкопаеми и солта. А, и Слънцето ще угасне след има-няма пет-шест милиарда години. Да не забравяме, че ни чака и Апокалипсис през 2012!

В учебниците по география трябва да се прибави един открай време неизчерпаем природен ресурс. Дар, който обаче бива безжалостно пренебрегван пред черното злато, скъпоценните камъни, въглищата и желязната руда. Неговото добиване не е трудоемко, нито пък изисква големи разходи. Не е заровен надълбоко в земните недра, даже напротив – земята сама ни го поднася в шепите си. По принцип е широко разпространен и можете да го намерите в изобилие на всеки един континент. Онова, което се явява истинска трудност обаче, е обработването му. Малко професионалисти са останали в тази област, а онези, които откриват тънкостите на занаята, често биват разколебавани от другите, които са се провалили.

Досетихте ли се вече? Ако ли не, имам последен жокер за вас, който няма как да ви подведе. Този природен ресурс е безплатен, тъй като е безценен.

Животът.

Има един много мъдър израз, който гласи: „Човек нищо не е взел със себе си на Оня свят”. Той е почти верен. Всъщност човек винаги носи със себе си душата си, където и да отиде.

 Замислете се за най-красивото нещо, което притежавате, най-любимата ви вещ. Независимо дали става дума за апартамент, кола, бижу или просто малък стъклен ангел. А сега си представете колко лесно бихте унищожили онова, което ви е скъпо – може просто да го изпуснете по невнимание и то да ви напусне завинаги. Могат да ви го откраднат. Можете да го изгубите. Може да изгори или просто да изчезне безследно. Вещите, към които сме толкова привързани, са тленни, чупливи и крехки, а в същото време вярваме, че те са смисълът на живота ни. Че без тях той би бил провал. А всъщност той няма нужда от пълнеж. Той не се чупи, не гори, не изчезва и не се краде. Единственият му недостатък е, че е силно зависим, като бебе от майка му – зависим от нас. По природа всесилен и способен да се справи с всяко предизвикателство, надарен с огромна мощ и мъдрост, в нашите неопитни ръце той се превръща в пластилин – въртим го, сучем го, а все не сме доволни от придобитата форма, докато накрая не го раздробим на парченца или не оставим някой друг да се занимава с него. Връщаме се към онези дреболии, които са красиви и полезни, които смятаме, че свидетелстват за нашата стойност като хора или успеха ни, но никога няма да спрат дъха ни, няма да накарат сърцето ни да бие по-бързо, нито пък ще се стоплят с пламъчето на Божествената искра.

 И в крайна сметка ги превръщаме в онзи пълнеж, от чиято липса, повярвайте ми, животът ни изобщо не страда.

Казват, че преди много много години настъпило време на промяна, наречено Ренесанс, или Възраждането. Хората се отърсили от студените тръпки на Тъмните векове и излезли на светло. Посмели да поставят себе си в Центъра на Вселената, да признаят, че в тях бушуват страсти и любопитство, и не само признали, ами и започнали да живеят живота си в тяхна услуга, без да се боят. Дръзнали да поставят Бог в сърцето, а не в църквата. Загърбили безконечните си битки, за да открият нови земи, да напишат немислими досега творби, да станат независими. Макар и за малко се усетил свежия полъх на свободата.

Но сетне настъпила друга епоха, не толкова далечна от нас, през която хората започнали да се превръщат в понятия – демократи, комунисти, нацисти, евреи, хомосексуалисти... Дори и добре да живееш, рано или късно се сблъскваш с истории за Войната. Осъзнаеш ли, че немислимите разкази са не измислици, а факти, те хваща страх: страх от това колко малко е значел животът ти тогава. И за миг осъзнаваш, че си богат.

Има една чудесна песен, няма как да не сте чували. Казва се „Прекрасен живот” и в нея се пее: „Няма нужда да се смееш или да плачеш, прекрасен, прекрасен е животът”. Един ден попитали изпълнителя на парчето защо пее за нещо толкова вдъхновяващо и красиво, а все пак звучи тъжно. Той отвърнал: „Когато съм щастлив, никога не отивам до студиото”. Има истина в неговите думи. Замисляли ли сте се че най-често се чувстваме благодарни, когато научим за чуждото нещастие – земетресенията в Хаити направиха леглата ни малко по-топли, затрупаните миньори в Чили направиха собствената ни работа малко по-лека, смъртта на иранското момиче Неда, превърнало се в символ на бунта, леко поотпусна хватката около сърцата ни, изпращайки децата си на училище сутрин.

Непонятни сме, когато се загръщаме по-плътно в палтата си, подминавайки бездомниците по улиците, убийците и жертвите им, изоставените деца в домовете за сираци, ограбените и грабителите,  лъжците и излъганите, „тежките” филми по истински случаи в киното и по телевизията. Смешни сме, когато се ококорим срещу витрините на магазините и простащините по телевизията. Но и това, че се обединяваме в името на някаква кауза, която забравяме след не повече от седмица, не ни прави чест. Как да запазим най-ценното си за нас и за другите, когато му обръщаме гръб от страх да се изправим срещу похитителите му?

Понякога, мислейки си за порастването и живота, който ми предстои като възрастен човек, се чудя какво трябва да направя със себе си. Как да понеса всичко това, което ме залива – мен и връстниците ми – като някакво настървено цунами от новините, вестниците, действителността. Как ще се справя, след като сякаш никой не се интересува от младите хора, освен ако не е в контекста на някаква нова статистика на Европейския съюз, която ни представя като тъпи, незаинтересовани, изпаднали или престъпници. Какво да реша, след като толкова много искам да остана в собствената си страна да уча и да живея, а в същото време най-престижният ни университет хлопва врати заради липса на средства и се разкъсва от протести и оплаквания, без и дума да става за това какво се случва  същевременно с обучението на студентите, доверили се на Алма матер. Как да следвам мечтата си да стана писател, след като от сега знам, че ще трябва да водя битка с културните среди, за да ми обърнат внимание. Как ще си намеря работа, след като завърша, ако още сме в криза и работодателите обръщат гръб на младите и все още неопитни кадри. Как...? Дали...? Защо...?

А аз съм на седемнайсет години.

Странно е как от съвсем малки ни подготвят за това, че ни предстои тежък живот, в който ни очакват множество разочарования, провали, сътресения и трудности. Гледайки телевизия, при съобщаването за някое изключително жестоко престъпление, огромна измама, масова стачка или пък корупционен скандал, ние си казваме: „Какво да се прави, такъв е животът”. Не, животът не е такъв. Как можем да смятаме, че неговият смисъл е нещастието, след като можем да направим толкова невероятни неща с него... Замислете се само за всички гении, за всички пътешественици, за всички писатели и артисти, за себе си, когато се чувствате удовлетворени от съществуването си и се радвате, че сте тук точно в този момент. Тръгнете от Шекспир и стигнете до онзи пенсиониран французин, който обикаля Европа на колело и усмихнато разказва как в България много му харесали природата и гостоприемните хора. Всички възможности, които имаме, силата, която притежаваме за да променяме, интелекта ни и въображението ни и всички чудеса, които ни заобикалят, без дори да осъзнаваме, че са такива, а ние пак сме склонни да очакваме само провали, тъга и края на света. Би трябвало да чувстваме нетърпение да се впуснем в живота, а не да въздишаме примирено, когато това време настъпи.

Аз не твърдя, че нещастието не съществува. Далеч съм от тази самоизмама. Но един реалист не е такъв, ако отрича доброто, а признава само лошото, ами когато поставя на везните и двете възможности. Когато не омаловажава съществуването.

Ден след ден времето минава, а с него си отива и частица от най-голямото ни богатство. И ние го разхищаваме дори по-бързо от водата – за щяло и нещяло.

  Следващият път, когато гледате новините и се почувствате потиснати заради политиците или икономистите, когато сте нещастни или ви се струва, че мъките ви са безплодни, представете си как Земята се върти. Опитайте се да преброите звездите на небето. Погледнете хоризонта и осъзнайте, че е невъзможно да съществува такава красота, но в същото време я пиете с очи. Не забравяйте, че ни чака нова ера. Разходете се и помислете, че вие движите тялото си, че то изпълнява вашата воля, че ако пожелаете, то ще побегне и само и единствено по ваша приумица може да се спре. Разберете, че ще живеете вечно и почувствайте вълнението от това прозрение. А после се усмихнете, защото всичко останало, което така лесно ви е разстроило, изглежда смешно в сравнение с това. А то е навсякъде около вас, независимо дали се намирате в България или в Космоса.

И не погребвайте това чувство.

Забравихме ли за какво е всичко? Може би никога не сме и знаели, ще каже някой. Както винаги обаче изгубеното, което търсим с часове, се оказва точно пред очите ни, а отговорът на заплетен въпрос е толкова прост, че отначало дори сме го отхвърлили като възможност. Кажете ми какъв друг би могъл да бъде смисълът на живота, освен това да го изживеем по най-добрия възможен начин! Без да се самосъжаляваме, без да се отказваме, без да отричаме, без да бъдем алчни или егоисти, без да използваме другите, без да причиняваме страдание и разрушение, без да лъжем (най-вече себе си), а просто да бъдем щастливи и пълноценни, да съчиняваме мечти като децата и да ги сбъдваме с опита и умението на възрастните, да бъдем ревностни бранители на най-голямата ни ценност, единствената ни ценност – животът.