Прозрения и размисли /може и страсти/ на тема „Какво ми даде макрамето. И мънистата.“
От дългомесечната ми работа като макраме-плетач на гривнички /не знам дали има професия макремист/, достигнах до някои дълбоки душевни откровения, които не знам защо, ама ги прочетох всичките тази сутрин в главата си. Докато си закъснявах спокойно и порядъчно за работа, както си му е реда. Ето ги.
Ако ще захващаш нещо ново, което ти е мило и искаш обезателно да се получи, осигури си достатъчно дълги конци, поне половин път повече от това, което смяташ за достатъчно. Сметките на дребно и тънките икономии, ще ти излязат не само през носа, а през всички възможни места, като е възможно и да повториш действията си съвсем отначало. Това е сигурно една от малкото дейности, в които няма как да добавяш в движение, ако нещо не си сметнал в началото. Тоест забрави за пестеливостта, тя не води до хубав край. Един мноого хубав и удобен повод да й го върна тъпкано. На пестеливостта, де, никога не сме си били близки. Тя даже ме гледаше накриво и не само веднъж. /Да, понякога ми се е налагало да смотвам и закърпвам положението накрая. Срам ме е, но всеки има набити стереотипи, нали./
Ако ще започваш работата от средата и ще вървиш към началото и към края едновременно, има реален риск от едната страна да имаш излишъци, а от другата липси. Неизбежно е колкото и да пресмяташ. Просто се примири, не е фатално, освен това някои работи просто трябва да се почнат от средата.
Никога не знаеш откъде ще изскочи математиката в живота си. Подобно на този дето извил една тел във формата на интеграл и си извадил с нея шапката от канавката и аз така, се оказах в свои води с макрамето. Математика да искаш. Суупер.
Времето, което ни е подарено е точно премерено. Денят е 24 часа, седмицата 7 дни и т.н. Единствения начин да намериш време за макраме е да откраднеш. Не знам тази кражба дали е престъпление, но е животоспасяваща. Е, после трябва да си понесеш последствията като от всяко престъпление. Или просто да си купиш нова и по-мощна прахосмукачка. Миялните са скъпи, хайде сега, ще откраднеш от някъде другаде.
Преди да започнеш нещо ново, на което държиш, си измий ръцете старателно с много сапун. Особено през лятото. Ако се изцапат по време на работа, пак ги мий. Редовно. Ясно е защо.
Абсолютно възможно е да се изпотиш точно толкова пълноценно, колкото при копаене на картофена нива в топъл юнски ден, докато си седиш на дивана в хола и разучаваш нови макраме – модели. Усещането е много подобно, само дето не си усещаш пулса в гърлото.
Когато нещо не се получава, просто се откажи, забрави го и след 1-2 месеца, то ще си стане от само себе си. Без никакви усилия и по – добро от еталона. Напразните усилия както на любовта, така и на глупостта и на други човешки амбиции, не водят до нищо хубаво. Красотата е в доверието, че всичко става лесно, навреме и правилно.
Чудесата са възможни и се случват всеки ден. Точно, когато най-много закъсняваш за работа, защото си се заплеснал/а/ в поредното творение и сипеш всичката пепел на света върху себе си, най – неочаквано ти се обажда колега, че минава покрай теб и може да те закара. Е, не може да се разчита само на чудеса, де.
Колкото и досадна и нелюбима да е била работата ти през цялото време, винаги идва момент, когато намираш това, което те радва и поради което можеш да тръгнеш без панталон за работа. Аз не пропускам да се погледна в огледалото излитайки, все пак. Но затова пък такъв заклет сутрешен закусвач като мен, захвърли този навик в прахта. Кафето не си го давам обаче. Дори често в рейса установявам по подскачането под лъжичката, че пак съм го пила от халбата на баща ми, докато съм се взирала в новия модел гривничка.
Ако достатъчно много пъти покажеш залеза на някого, той накрая ще го види. Даже ще забележи, когато го няма. Тоест няма ги красивите драматични облаци, по време на залез. Странни неща се случват около мен, когато почнах да се радвам. Сина ми започна да заляга до алеите с цветенца в парковете с телефона си, колеги си говорят за небето /облаците/ на връщане от работа, приятелки ми носят снимки на цветята си от балкона. Приятел спира колата си за да снимам полето със слънчогледи, дори ми казва къде били по-хубавите. Баща ми се просълзява като му разказвам за концерт на китара, „Аранхуес, любов моя“. Е, майка ми се ядосва. Още. Готви си и се ядосва. На мен. Някои неща никога не се променят. Това не попречи, обаче, онази сутрин да ми покаже откъде трябва да ми пада светлината, докато снимах гривничките. Важно е, откъде ти пада светлината, не бях се замисляла. Ако може да идва от майка ти, е идеалния вариант за една снимка. А абсолютно всичките ми „клиентки“ ми дадоха безплатни, безценни и безспорни съвети. Благодаря, гушкам ви всичките. Това в допълнение на купищата торти дето изядох на аванта. Внимавайте, защото обиколката на китката ми ще стане още по – гигантска и ще трябва да използвам само ръката на сина ми като манекен. Той все още разрешава, де.
Новия ми принцип в живота – „Подари и забрави.“ Всъщност не е нов, винаги ми е бил забит най- надълбоко. Даже съм искала да го изкопая понякога. По нареждане, заради „мир да има“ и т.н. Но сега разбрах, че е невъзможно и ненужно! да запомниш, проследиш, контролираш на кой какво беше, доколко е доволен, носи ли го, какво прави с него. Ти си подаряваш и си забравяш, те да му мислят оттук нататък. През това време можеш да направиш нови неща и да подаряваш още.
Обаче!! Колкото и велик и алтруистичен да си в собственото си огледало, сиренето, мънистата, матраците и прахосмукачките са с пари. А ако искаш изобщо да можеш да седиш и да си плетеш /и да дишаш в същото време/, трябва първо да си спал и второ да си изчистил. Ама без да изливаш от себе си Средиземно море, докато го правиш. Мдааа. И тава разбрах. По-добре късно, най-добре никога. Ама … Така че ако много подаряваш, трябва в един момент да си готов и да продаваш. Е те това, ако го смогна някой ден…!! Пустата му търговия. Не е чиста, лесна и благородна като математиката. Хич не е.
Най – трудно е да започнеш, и следващото най-трудно е да завършиш. Когато започваш трябва да прецениш какво и колко ти трябва, че да ти стигне да завършиш достойно и спокойно. И освен това трябва да измислиш за какво да се захванеш и с какъв точно възел да се привържеш, че да ти пасва на края. А когато свършваш, трябва да се освободиш от всичкия куп излишни неща, които са ти служили вярно през цялото време, ама така - с финес, някак си, без много да си личи и най-важното да не е грозно.
Не можеш да знаеш размера на китките на всички хора по света. Нито пък вкусовете им към цвят и форма. Някои са далтонисти, други са хилавички, трети не устояват на сладкото и това им личи. Значи или правиш всичко универсално, или достатъчно много разновидности, че да запълниш ямата с хорските желания.
Толеранса в оценките за твоя труд може да достига 10 – 20 пъти /2000% май правеше/!! Това се казва средно – статистическо отклонение. Да ме прощават социолозите, ама тук ударих тавана. Явно какво са склонни да платят хората зависи от собствената им камбанария, която се строи не само от заплатите, а и от характера. А тези неща доста варират. Затова съм въвела в сила изпитания с времето икономически закон – „кой, колкото даде“. Всъщност аз дотам си останах с икономиката и дори и да има други закони, не ги знам.
Когато имаш няколко любови, не ги смесвай много. Може да използваш предимствата на едната за подсилване на другата и обратно, но не прекалено. Иначе забравяш с коя си в момента. И защо си. Например не прави 10 хил. снимки на един и същи модел с различна скорост на затвора и/или бленда, не слагай снимки на гривнички във фотографски сайтове /не повече от 10/, не снимай макро само с един от ахатите, безсмислено е, не подарявай бижута на учениците си по математика. Е, ако много настояват, би могло, под надзора на родителите им.
Това е важно. Лозунг ли е или направо да го напиша на калкана на някой блок в Младост. „Никой няма да умре!“ Ако може да си го татуирам в мозъка ще е най-добре. В предишния си живот съм била сърдечен хирург, явно. Та, ако не спазиш точно инструкциите, ако тайничко смениш някой конец с друг, изотзад така, ако сложиш 5 вместо 6 топчета, или изгориш със запалката оставените краища по невнимание – никой няма да умре. Не само това, понякога става много по-добре. Пък и така се правят уникати – всеки със своя собствена грешка. Правилата са за да се нарушават и аз го разбрах след само половин век. Ура. Другата половина от века ще си ги нарушавам по цял ден.
Не можеш да направиш всички невероятни модели, за които се сещаш, не и тази вечер. Иначе залитането ти на другия ден става видимо с просто око. Пък и когато обичаш, си внимателен, взимаш си само по малко, колкото да се увериш, че е там, страх те е да не свърши, оставяш си за после. Като с шоколада. Докато сестра ти не го омете целия. Е, тук риска е малък. Засега.
Колкото и симетрична и справедлива да е плетката, която си измислил/а/, винаги накрая някои конци, излизат от ситуацията рошави, къси, изтърбушени и уморени, а други си остават загладени, дългички, като че недокоснати и готови за още толкова промушване. Не си го обяснявам, но е факт. Всъщност това беше първото ми прозрение сутринта и заради него потекоха и другите. Затова сега го слагам накрая. J
Е, хайде да ги закръглим. Нали все пише в интернет- 10 начина за да подобриш това, 20 начина за да влошиш онова, 30 правила за щастлив живот с мъж /бих ги прочела, ако съществуваха и забравила веднага/. Та така, това е много важно. Ако някой прояви интерес към теб и/или работата ти, моля те, не хуквай!! Да правиш още и още, да си подготвен, да го изненадаш приятно, да има избор, да е доволен и т.н., и т.н. Той вече те е видял! И избрал. Споко, нито си първата, нито последната. /последния, сигурно също става, не знам/. От дългомесечния си опит разбрах, че в 101% от случаите „клиентите“ не избират това, което си направил специално за тях, клюмайки до 2 часа през нощта. Спокойно! Нали всичко е заради радостта! Ама твоята радост. Не забравяй това. Хайде и него на калкана на блока в Младост. Всъщност защо пък в Младост, почти никога не ходя там?!
Ми това беше, то от макрамето тръгнах, пък къде ме отвя вятъра. Знаех си, че имам ли ново вдъхновение рано или късно ще пропиша за него. Или в писмо до Австралия, или като коментар под някоя снимка, която няма нищо общо. Или като писмо, което не мисля никога да изпращам. Тоест до себе си. Те всички писма са всъщност до себе си. Писането… Една от любовите. Не трябва да се борим с тях, защото така или иначе побеждават.
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.