Някои хора страдат от клаустрофобия и прекарват целия си живот в страх от затворени пространства. Същите тези хора понякога изживяват битието си в калъфи, без да го осъзнават. Ден след ден времето изтича през пръстите им, а те се борят със своя страх, без да осъзнават истината.
“Аз съм свободен!” – колко ли хора могат да кажат това и да се окажат прави? Дали наистина е възможно човек да избяга от всички калъфи, в които го “отглежда” обществото; притежава ли силата? А желанието? Едва ли е възможно да се измъкне, да разкъса всички пашкули, в които бива “обвиван” човекът. Да бъде защитен и да се слее с масата или да открие своя път, а дали след като се отдели, няма сам да се “напъха” в калъфа на “бунтарите” ? – това са въпросите, които си задава една личност по пътя към своето развитие и усъвършенстване.
Живеем в двадесет и първи век. Двадесет и един века човечеството стъпва по тази земя, търси своята идентичност, създава и развенчава чудеса. Като че ли вече не е останал “неоткрит” начин на живот. Хората вече са видяли всичко, има ли нещо, което да ги изненада?
Да си единствен. Оригинален. Неповторим. Ето това е “модерният калъф”, засега. Да се вгледаш вътре в себе си и да откриеш своето различие, след което да го извадиш на бял свят и да се разграничиш от тълпата. А нужно ли е – нима не е по-добре да оставиш нещо и за себе си? Да запазиш едно съкровено чувство, спомен, усещане, което да ти помага да откриеш себе си, когато се изгубиш в морето от идентичности.
Наедно с “калъфа” за идентичност се нарежда и този за подражание. “Стани звезда”, “Невероятната диета на Сандра Бълок”, “Искате нос на Бритни и дупе на Бийонсе, елате при нас!” – списанията ежедневно ни заливат с подобни предложения, на които понякога е трудно да се устои. Не са много хората, които не биха променили нещо в себе си. Но дори и личността да е открила своето различие, увличайки се по тези реклами, тя се губи. Попада във водовъртежа на изкуствения външен вид и характер. Подлъгва се и покрай непрестанното гонене на този или онзи идеал става жертва на другите. Или тези, които обществото е поставило в “калъфа на лошите”.
Уви, не съществуват единствено изцяло завършени модели за подражание. Хората са помислили и за това и са създали отделни реакции и чувства. А отделният човек допринася не по-малко за “напъхването” си в този “калъф”. Той “отглежда” своята съвест, страхът от обществено неодобрение, страхът от провал, амбицията, слабостта си към физически удоволствия, завистта.
Погледнато по този начин, човек не може да живее без “калъфи”. Да, те го принизяват, ограничават, понякога го правят смешен в очите на другите, но може би точно тези “калъфи” ни правят хора – дали ги създаваме сами, дали ги приемаме с умисъл или без да забележим, “калъфите” са част от нас. Те ни помагат и пречат, те ни издигат и унизяват. Те са човешки, като чувствата, и не винаги нужни. Всичко опира до лична преценка.Да, ние ще ги приемем, защото това е неминуемо. Но дали ще успеем да ги надраснем, дали ще се освободим от тях и какво ще се случи после, ако го направим? Хората ще останат един пред друг голи и незащитени, притежаващи единствено първичните си емоции. И тогава ще могат да създадат нови “калъфи.”
© Ани Всички права запазени