Някога поглеждал ли си в огледалото, след като си плакал? Виждал ли си собствените си сълзи? Собственото си лице, когато е най-ранимо и най-искрено? Осъзнаваш ли колко красиво е това? Тези малки солени капчици са толкова недооценени. Проява на слабост? Как ли пък не. Сълзите са най-прекия път до душата на един човек. Човек, който ти показва душата си, който ти е доверил нещо толкова безценно, той далеч не е слаб. Той е най-силният от всички, защото може да оголи душата си, и пак да се изправи и да продължи напред. Това е човек, който дава път на истинските си чувства, не залъгва нито себе си, нито останалите. Човек, който изживява болката си, за да се освободи от нея, и да излезе от тази битка още по-силен от преди.

Този, който не познава какво е да плачеш...та той е наполовина човек. Просто празна бездушна черупка. Какъв е смисълът в това? Какво е животът без емоциите, които да го градят, които да го задвижват напред?

Боли, нали? Знам. Удряй по стената, знам колко го искаш! Викай колкото гласът ти позволява, така трябва! Страдай за това, за което си струва да страдаш! Давай сълзите си за това, в което вярваш! Те са най-чистият израз на чувства, най-красивата гледка, дори в печалността ѝ. Да, те носят болка, но също така я лекуват. Сбогувайки се с тях, оставяйки ги да напуснат очите ти, малко по малко се прощаваш и с болката.

Затова аз не се страхувам да плача. Затова аз не се боя от собственото си отражение в огледалото, и от сълзите окъпали очите и страните ми. Затова аз мога да плача отново и отново, и след това да се изправям с усмивка пред следващото предизвикателство. Затова аз съм човек!