Мирянинът има съзнание, че винаги стои притиснат до стената от своите задължения. Негово постоянно убеждение е, че ако бъде натоварен от живота с още единица усилие, крехкият мир, който виси на косъм в душата му, няма да издържи.

За психагога подобно светоусещане е всичко друго, но не и съзнание. Маневрата за трите фаланги е тактическият подход, който психагогията е възприела от структурата на римската армия, и прилага, изграждайки психагогическото съзнание.

Социалното живеене се опитва да внуши на всеки, че и най-незначителното действие от ежедневието, е спешно. Причина за това е ревността, която социалността изпитва към всеки друг начин на живот. Няма мирянин, който да не се поддава на тая ревност и нейните внушения. Психагогията учи на съвсем различен подход.

Психагогът винаги мобилизира всичките си сили, но никога не използва всичките си сили. А мирянинът непрестанно се напряга до последно – дори когато отбягва задачите, поставени му от социалността, – но никога не се мобилизира и наполовина.

Срещу всяка задача, изискана от психагога, той изправя своята първа фаланга. Авангардните сили, според психагогията са, ония части от вниманието и усилията на човек, които се впускат напред, напълно освободени от чувството за самосъхранение. Тази жертвоготовност се нарича “духа на психагога”. Подобна себеотрицателност е възможна единствено, ако човек има съзнанието, че зад първата фаланга се намира поне още една, съвсем подготвена и винаги мобилизирана, втора фаланга, която веднага може да се притече на помощ.

“Аз давам всичко от себе си” е рефрен, който всеки мирянин повтаря, но в тия думи има само лъжа и заблуда. Редовият човек е същество, което само се пести, и в същото време не престава да пуфти от усилие, докато се пести.

“Да дадеш всичко от себе си” означава “да отделиш една част от себе си и без никаква милост да я хвърлиш в огъня”. Подкрепата, с която втората фаланга на психагогическото съзнание винаги поддържа първата фаланга, е идеята и деятелността на маневреното мислене изобщо. Да прилагаш тактика, вместо неподкрепена от идеи операционност, е да се разделяш на части и по тоя начин да си отвориш истински път към хармоничното съществуване.

Много съществен елемент при настоящата маневра е, че ако всеки път, или твърде често, втората фаланга се задейства в помощ на първата фаланга, тактическото предимство на делението на фаланги, ще се стопи. И втората фаланга по нищо няма да се различава от първата. От друга страна всеки път когато първата фаланга се нуждае от свежи сили, втората фаланга трябва да се намесва без никакво колебание.

Как психагогията решава евентуалното противоречие в статута и ползването на втората фаланга?

Отговорът: посредством третата фаланга.

Съзнанието за третата фаланга формира не само нова база от силов ресурс, но и психагогическата идея, вложена в тая трета фаланга, решава въпроса за опасността от лоша безкрайност в търсенето на четвърта, пета и n-та фаланга. Как става това?

Ако втората фаланга започне да се използва така често, както първата фаланга, психагогията намира опора в ариергарда на третата фаланга, която поддържа първите две фаланги. Това е една повторна гаранция, след използването на втората фаланга, която дава увереност и свобода на психагогическите деяния. Третата фаланга е най-опитната и резултатна част от боевия ред на психагога.

И тук иде ред на ключовият тактически момент в тая психагогическа маневра:

Случи ли се в един момент, притиснат от серия задачи, психагогът да не издържи на оказвания натиск, като отново добие мирянското си “съзнание” за спешност и тежест, и се принуди да използва без деление третата си фаланга като първа – съдба, сполетяла по-рано втората фаланга, – то настава време за счупване; това счупване се нарича “пълното преобръщане на реда”.

А редът се преобръща когато психагогът изведе от участие своята първа фаланга!

Отпращайки се към Сун-дзъ, може да се каже, че така общите части се превръщат в специални, а специалните в общи. Само ако преобърнем реда, ще възстановим реда. Линейността се превръща в цикличност, цикличността в диалектика.

Но още един въпрос се нуждае от изчистване: в ситуация на пределна криза на съзнание и неспособност към деятелност, възниква трудност в това как да се различи първата фаланга, след като тя вече е смесена с втората и третата фаланга?

Отговорът: при липса на ред и градации, най-изтощените, най-небоеспособните, най-слабите звена, са ония, които някога във времената на ред са били “първа фаланга”. Тези сили вече са изпълнили предназначението си. За да се използват отново, без да се налага да се подхранват от почивка, психагогът изменя тяхното предназначение.

Психагогията казва: никога, при никакви обстоятелства и под никакъв натиск, не включвай в пряка битка първата фаланга, щом тя е изведена от участие в нея. Нейната нова функция е вече да служи като четвърта, метафизична фаланга. Една такава нова част от съзнанието на психагога поддържа останалите части без участие, бие се без бой, и съвсем-съществува, докато не съществува.

Психагогът възвръща първата фаланга към нейните авангардни действия чак когато втората фаланга отново стане втора, а третата – трета.

----

Като цяло грижата дотук беше да се поясни най-сложният (диалектическият) момент от прилагането на маневрата за трите фаланги, тоест какво да се прави когато и третата фаланга започне да действа като първа. Но в своя живот психагогът твърде рядко преобръща реда на своето съзнание; не всеки ден превръща първата фаланга в четвърта. Счупването е събитие, за което психагогът е готов, и когато то се случи, той го приема. За разлика от мирянина, който всеки ден се счупва, но замазва счупванията в душата си и трупа недъзи.

Маневрата за трите фаланги има за цел най-вече да установи първата фаланга като първа, втората като втора и третата като трета. И така бойният ред на психагогическото съзнание да отблъсва социалната претенция, че светът се изчерпва с обществените и материални нужди.

----

Това е всичко (това е достатъчно)!

А как маньовърът ще стане конкретна плът от психагогическия ден е вече въпрос на тактическо приложение в една пряка, оперативна ситуация.