МЕМБРАНИТЕ

На Златко Гулеков

          Някой беше казал, че култура­та на един народ, това е съвкупно­стта от цен­ности, кои­то този на­род е съз­дал и създа­ва. Естест­вено, не ста­ва дума за ценности, внесени от чужбина, защото тогава се губи взаимовръзката между духов­ност и нация, разделени от една привнесена отвън естетическа воля. Разбира се, това не значи, че ние можем или пък трябва да останем безчувствени пред кра­сотата на художествените постижения на други народи. Чрез изкуството на другите култури ние долавяме патоса на вселе­ната, чувстваме се свързани с кръвоносните съдове на света. Мембраната на приемателния ни апарат за художествени впечат­ления трябва да долавя трепте­ния от всички страни, защото не бива да се забравя, че във връз­ка с всичко, което се отнася до нашия вътрешен живот, ние мал­ко или много си приличаме с вси­чки човешки същества по света.

          Много често обаче, при въз­приемането на едно художест­вено произведение, хората не различават истинските чувства от подправените. Техните мне­ния в действителност не са тех­ни, а готови убеждения или вну­шения, които идват отвън. Об­ществените сили, традицията, модата и психическите влияния непрекъснато натрупват в нас мнения, чувства и предпочита­ния. Ръкопляскането на едно произведение на изкуството че­сто има един и същ произход: хората предварително са чули, че еди кой си творец е голямо име и послушно оставят духът им да потъва в лъжливо удоволс­твие, което пък ги успокоява по отношение на способността им да чувстват изкуството. Поняко­га дори не забелязват, че тези внушения са продукт на една съ­вършено работеща машина за реклама, която подготвя успеха и предварително завладява на­шето любопитство и чувствител­ност. Когато се изправим лице в лице с произведението на изку­ството, носейки на гърба си пла­нина от реклама, ние сякаш из­питваме нуждата да се оправда­ем пред нас самите, за да бъдем достойни за него, т.е. да го ха­ресваме, защото така са ни вну­шили.

          Американската кино продукция е ярък пример за това как предварително се подкупват преценките, как се моделира ус­пеха и подготвят Оскарите. Въ­зелът между награди и успех е завързан предварително от ар­мия професионалисти, за която простосмъртният зрител дори не подозира. Подготвеният касов успех допринася в голяма сте­пен за кризата, от която сега страдаме по отношение на из­живяването на естетическото удоволствие. Защото ако се вгледаме в холивудските екшъни, веднага забелязваме, че те се произвеждат по една и съща рецепта, включваща динамични гегове, много пиротехника и на­силие, няколко лъжички еротика и съвсем малко съдържание на вкус. На практика отделните фил­ми се различават толкова, кол­кото американските дъвки с или без захар. Ние разбира се мис­лим, че по наше усмотрение мо­жем да решим кои неща трябва да заемат първия план, кои вто­рия и така нататък. Нищо подо­бно. Нещата, преди още да сме определили местата им, вече имат този или онзи ранг. Някой ни го е казал, някой ни го е вну­шил... Уж ни ги предоставят на нашия избор, но се оказва, че в ограниченото поле на предвари­телните внушения, ние сякаш вече не можем да ги движим или разместваме.

          В тази перспектива българското изкуство е изтласкано в дъното на сцената или в най-до­брия случай изпълнява ролята на глухонемия персонаж в пиеса­та. Големият шум, рекламните клипове децибелите около чуж­дите имена създават представа, че сме една културна пустиня.

          Сякаш сме неспособни да създаваме изкуство на фона на нашия пейзаж - там, където проти­ча нашият живот, където обича­ме и мразим, където побежда­ваме и биваме побеждавани. Разбира се, погрешно би било да се смята, че състоянието, в което се намира българското из­куство днес, се обуславя само от естетически фактори. Безс­порно, то ще продължава да за­виси от всички останали мате­риални и духовни условия на времето. Нашата действителност независимо дали ще я наречем тъжна или мъчителна, може да бъде доловена единствено от българските творци, защото те физически и емоционално са свързани с нея. Само те могат да доловят светлините и сенки­те, хроматичните преживявания на душите ни и чрез гротеската и метафората да установят не­посредствена и оригинална връ­зка между нас и света. Защото ние сме част от света и трябва да търсим оцеляването си само в диалога си с него, а не като мълчаливи слушатели. Около нас има художници, поети и актьо­ри, с които би се гордяла не ед­на култура. Прозорците на тези хора светят по цели нощи и стра­шно би било да гасим тези са­мотни светлини, да им обръща­ме гръб или да се правим, че не съществуват. Ако сред огромната и разнолика културна галак­тика на света не усещаме под краката си уникалната гравита­ция на собствената си духов­ност, бихме се превърнали в свободно летяща в безвъздушното пространство маса от хора, коя­то никой няма да иска да нарече народ. Мембраните на нашата чувствителност трябва да бъдат обърнати към трептенията на собствената ни духовност, защо­то изглежда, това е единствения начин да проникнем в духовно­стта на света.

Петър Ангелов – ДАРЕВ