Моето първо "мигновение" в любовта

Да..помня те!Стоях на същият този прозорец,в същият този фотьойл загледана в същото това слънце.То слизаше бавно и изморено от дългият път, но оставяше дълбоки, красиви следи зад себе си, които нашепваха "Аз няма да ви забравя, ще се върна отново".
Да .. помня, тогава ти дойде внезапно при мен, хвана ръката ми и тихо каза "Не се плаши, аз няма да те нараня"."Но, какво си ти?" - попитах аз плахо и объркано."Любов - прошепна то - Повярвай ми, довери ми се".Не знаех какво да правя, за пръв път в живота си виждах подобно нещо, но някаква нотка на лудост премина за миг през мен и ме накара да се хвана здраво за ръката на Любовта.И така, като залепени един за друг ние полетяхме из висините, реейки се безбрежно из облаците.Сега светът ми се струваше някак .. по-различен, някак по-красив.Гледайки малките къщурки, над които минавахме, аз виждах само
радост, сплотеност и уют.Всичко около мен беше светло, въпреки че слънцето отдавна беше заспало.Любовта озаряваше пътя пред нас.Беше прекрасно.
Но изведнъж тази светлинка започна да става все по-малка и по-малка."Какво ти има?-попитах аз разтревожено-да не си болна?"."Изморих се"-каза тя."И ти ли си като слънцето, което след дългата си разходка заспива, но на сутринта пак започва да гали нежно малките дечица с лъчите си за "Добро Утро"?"."Не, аз няма да се върна повече"-каза тя."Но аз ти вярвах..."-простенах аз."Няма нищо вечно в този свят"-отвърна ми Любовта и пусна ръката ми.Започнах да падам стремглаво надолу, надолу и все надолу, докато накрая не се озовах в същият онзи
фотьойл, до същият онзи прозорец.Сега разбирам защо хората са я нарекли
"Божествена Лудост" - наистина е лудост да повярваш, че летиш из облаците, но пък точно това чувство е божествено.И както си стоях, някой ме потупа по рамото - "Добре дошла отново в реалността"-чу се глас."Но .. коя си ти"-запитах аз."Раздялата - каза същият глас - аз съм това, което загася пламъците на огънят, разпален от Любовта и оставям сивата и грозна пепел."Не, на теб няма да ти повярвам, не искам отново да пропадна" - прошепнах аз."Не е нужно да ми вярваш, ти просто ще свикнеш с мен" - каза Раздялата и се скри.Погледнах
през прозореца и видях как Любовта бавно пада изнемощяла надолу и се изгубва зад хоризонта.Не можех да проумея как нещо толкова силно, нещо което дава смисъл в живота може просто да изчезне.Но всяко нещо, хубаво или не, си има както начало, така и край.Защо обаче хубавите неща свършват толкова бързо, като че ли е минал само миг?!Размишлявайки върху този въпрос станах от фотьойла и се обърнах.В дъното на стаята съзрях камината, в която последните едва вече доловими пламъчета догаряха и оставяха след себе си само мрак и пустота.В този миг осъзнах какво се бе случило туко що с мен - бях останала отново сама в
тъмнината..
Вървейки към вратата, чух зад себе си тихи стъпчици.Обърнах се и видях как
Надеждата се прокрадваше плахо зад мен."Остави ме - казах й аз - огънят вече го няма"."Изгаснал днес, утре ще бъде запален от някой друг, който ще заличи следите от пепелта и ще гори по-силно и по-страстно от предишния"-нашепна ми тя и изчезна така плахо, както и се появи, но остави дълбоки следи вътре в мен.Остави ми вяра, остави ми сила..
Да, помня те.И никога не ще те забравя, но ще се уча от теб, мое първо мигновение ..