Машината от мотора на кораба заглушаваше собствените ми мисли. Постоянното бучене преминаваше като дразнеща тръпка през цялото ми тяло. И в най- отдалеченото място на палубата пак предизвикваше във мен отпадналост и повдигане. Мъжкото ми его се бе изгубило някъде. Не можех да си обясня как моряците издържаха дни, а понякога и месеци в морето. Само няколко часа се намирах в обятията на морската шир и вече ми липсваше почвата под краката ми. Бях избрал морето пред летенето със самолет. За нищо на света не бих използвал уред, който ще ме остави в пространството без опора. Не, че водата беше добро решение, но някак си съзнанието ми го възприемаше пò в нормите. Все пак земя и вода бяха на едно ниво, а въздухът бе необятно понятие, което ме ужасяваше.

И ето, че аз бях приел необятното понятие за собствения ми живот. Пътувах към непознатото си бъдеще. В чужда страна, в един чужд свят, който бе различен от моя. С хора, живеещи по свой собствен начин и с различни обичаи, които аз някак трябваше да приема. Моят свят бе изгубен и някъде в миналото. От мен се очакваше да продължа след всичко, което видяха очите ми и разбира се, щяха да видят още толкова.

Имах всичко, а сега, разбира се, че нямам, но не ме е страх от това. Материалните неща с времето се изграждат, но аз няма да съм същият. Загубих приятелите си, близките и моя свят,  във който се чувствах спокоен и уравновесен.

Сега можех да си представя очите, които щяха да ме гледат. Тези, които ще ме обсъждат и съжаляват и онези, които ще се подиграват и злосторстват зад гърба ми. Затова и си повтарях:

,,Мен не ме е страх от никой.’’

Защото те са като мен. И на тях може да им се случи. Не им го пожелавам, но преди да изкажат каквото и да е било за моя свят, да помислят. Никой не е сигурен. Тя, майката Земя, ако реши да се вдигне срещу нас... Горко ни! Ще бъдем жалки пред нея. Точно като малки дечица, изгубили следите на майките им.

Но аз съм силен и ще го превъзмогна, нали оцелях.

Ще продължа и ще запазя в себе си моя свят, моите обичаи и хората, които оставих зад гърба си. Ще ги нося във сърцето си и ще продължа.

Отново ми се зави свят, въпреки че от три дни не бях слагал нищо в устата си.

Ето, в далечината се виждаше новият ми дом. Земята, която щеше да ме приюти.

Няма да ги гледам във очите. С вдигната глава и с малкото самочувствие, което ми беше останало, щях да приема милосърдието им.

Този път ще се стремя да опазя дома си. Този, който бе по-могъщ от всичко останало.

Домът - моята планета Земя...


Всички прилики с действителни лица са просто съвпадение