1.Осъдени души

„... Те са пред мен, те са в мен

Две сенки огнени, две болки плашещи!..."

Всички истории започват от тук -  в моя малък свят на осъдени души „под слънцето на време страшно". Моят малък роден град, в който всеки си мисли, че познава човека срещу него. Моето малко училище, което с много сълзи напуснах. Малката градска градина, запаметила толкова много истории, че ако имаш как да ги разкаже, нямаше да и стигне цялото време на света. Моят жълт панелен блок, в който въпреки всичко се чувствам комфортно и някак топло и приятно. Малката ми стаичка, в която вече не прекарвам много време. И тук някъде в малкия уютен апартамент ме чака някой - майка ми, с която също не прекарвам много време напоследък. Чака ме и още някой - баба и дядо, които наистина значат много за мен, защото  наистина мисля, че  те са хората, които заслужават  пълното щастие в истинския  смисъл на думата. Ама къде е то, по дяволите, и защо хората, които наистина се нуждаят от него, го нямат? Поредният реторичен въпрос, но ще продължа да си питам, защото ако не задавахме такива въпроси, отдавна щяхме да сме се примирили със съдбата си.

Осъдени! Осъдени да питаме реторични въпроси и да се оплакваме, да е самосъжаляваме! Осъдени да се примиряваме и с малкото и с нищото! Осъдени малки души, мъчно ми е за вас! Повярвайте ми, моят  малък  град е пълен с тези бедни души, свикнали като коне с капаци да гледат само напред без да знаят какво има до тях. Жалко е, много е жалко, защото Червен бряг преди години не е бил такъв, нито хората са били такива. Преди години, когато баба ми е учила в същото училище, което аз завърших , а дядо ми е бръмчал с новия си мотор. Тогава е имало и театър и кино и култура - неща, които днес малко от децата, които учат в моето училище, се интересуват!

Днес, когато живеем в така желаната „Демокрация", децата ви хора започват да се напиват, да се друсат и да  правят секс на все по-малка възраст.Демокрация ли е дъщеря ви да се чуди от къде да вземе пари за аборт на 14 или сина ви започне да бяга от училище само, защото всички го правят? Е, май вече всички разбрахме кои са най-осъдени - вашите деца и може би един ден  и моите собствени. Но аз не искам, не мога и няма да го позволя! Аз не мога да се примиря с твърдението, че сам човек не може да направи нещо. Защо бе? Защо аз трябва да се примиря с това, че моят малък розов свят избледнява? Някак не мога! Не мога да скъсам ценната ми връзка с него! Колкото и да избледнява светът ни, ние трябва да намираме онази „боя", която поне временно ще подсили цвета му. Намираме нещо, а след време го изгубваме или то изгубва свойствата си. Но каквото и да се случва, трябва да продължим напред, защото това не е съдбата, а животът, който човек може сам да си изгради. За душата има съдба, а за тялото - живот, в който искаш или не трябва да участваш. И аз много  пъти съм се чувствала изморена и не съм виждала скапания смисъл на това пътуване и на всичко, което правя, тъй като един ден... нали знаете каво става с всички! Но знаете ли какво осъзнах - да, всички един ден ще изчезнем буквално, ще потънем и няма да ни има, но не и душите ни. Не! Сигурна съм, защото от малка се питам къде отива твоето „аз", когато тялото ти вече не може да помръдне? Сигурно много съм наранила майка ми с този въпрос след погребението на нейната майка. Но може би пък съм я накарала да повярва, че наистина там някъде и нейната душа се усмихва и ни пази. На човек винаги му е трябвало нещо, в което да вярва, за да има смисъл да... За да има смисъл да съществува.

И тук е моментът да се запитаме - дали всички души, дори и осъдените отиват на едно и също място. Дали утре ще се събудим и ще осъзнаем, че до сега не сме живели. Може би някои от осъдените дребни души ще го осъзнаят и ще свалят капаците от очите си, но представяте ли си шока за тях тогава. Жена, прекарала по-голямата част от живота си в този град, решила, че да работи като шивачка и да получава някакви 200 лева на месец и то не редовно, е постижение. Е, представете си, тази жена един ден става на 50 - вече е отгледала децата си, примирила се е с пиянството и обидите на мъжа си, примирила се е с шамарите - и тя същата, осъдена душа осъзнава, че всъщност това не е животът, който си е представяла и искала. Прекалено късно е за нея и прекалено жестоко е да го осъзнаеш, когато вече не си способен да го промениш. Може би за всички нас е прекалено късно? Но може и да не е! И това означава, че трябва да се преборим с присъдата си и да си извоюваме свободата да кажем един ден: Аз съм щастлива, защото живях така, както исках.

Стана късно и слънцето отдавна се скри в моето малка градче. Някои от осъдените души още бродят по тъмните улички и осъждат някой друг. Но утре, когато ги срещнете по улицата, усмихнете им се и ги поздравете, така може и да им помогнете. А аз? Аз отивам да целуна мама за лека нощ и да заспя спокойна, че започнах историята, която няма край...

Червен бряг,27.09.2008 г.