Защо блестят косите ти? – мое мило, мило момиче. Защо са разпилени,
без да има вятър? Защо ги къпеш всеки божи ден? И после излизаш без шапка навън.
И ми обясняваш, че навън е топла пролет, а устните ти греят от студа, в очите ти
снежинки като бенгалски огън, светят, все запалени, все запалени – звездички. Хубава си, мамо, знаеш ли? Много си красива, събудена в ранния следобед. Розова си! И пораснала! Оттук нататък? Де, да, знам. Има стъпки по снега и по пясъка. Има и местенце между тях. Пред тях. Ти искаш да летиш! Рано е... – първо, първо в началото е хубаво да повървиш.
Стъпалата ти са толкова красиви – боси – дори когато нямаш лак на ноктите.
Страх те е, че си сама? Няма страшно, ще видиш. Страх те е дали ще срещнеш, дали ще я познаеш, дали ще я откриеш? Тихо, тихо. Чуй ме. Тя ще дойде.
Смееш ми се! И смехът ти е същият, и гласът ти е същият, а ти си на цели двайсет годинки.
Прекрасно е да си двайсетгодишен и да чуваш, че отвсякъде долита музика.
Повярвай ми.
Ти искаш ли нещо да ми ...