Надежда се казваше баба. Хубаво име, нали?

     Обичах я много. Не говореше излишни думи. Само сгълчаваше дядо от време на време. Но те винаги заспиваха заедно. Един до друг.

     Бяха едно. Не бяха "ние". Ние сме сега. Тези без надежда. Без баби. Лишени от общо легло. Спим в общ апартамент, едно семейство сме, но не долюбваме интимности. Наричаме се европейци. Не бива да се нагрубяваме с други думи. Тези са достатъчни. Хладни сме. Като пари. Но още вярваме!

     Вярваме, че Жирардели е собственик на „Юлен“ и на цяло Пиринско. Никой в Европа не вярва в това. но пък контролът срещу прането е страшен. Жирардели не е перач, естествено. Скиор е. Това беше техническа грешка. Лапсус, така да се каже.

     Вярваме, че банките работят много, щом тъй безделно печелят. Вярваме, че правителството се бори с корупцията, щом я създава: велико единоборство е това. И че държавните органи ще тръгнат срещу самовластието в държавата. Вярваме също, че вървим напред, защото обратно огледало на времето не е създадено, само е хубав спомен. Вярваме, че пенсионерите ще живеят по-добре с осемте (не бяха ли девет дори?) лева добавка към пенсията, защото искаме да е така. Вярваме, че няма безработица, въпреки че 80 на сто от хората с трудов договор живеят повече от скромно. У нас вярата е всичко. И надеждата покрай нея.

     Какво е животът без вяра и без надежда?

     Реалност. Това е. Това трябва да е животът, прекършен по този начин.

     Защото нищо от това, в което вярваме, не е вярно. И не е реално. У нас се краде като за последно. Работодателите се хвалят с унижението, на което подлагат работещите. Профсъюзи не съществуват. Възрастните хора умират от изтощение, от недоимък и липса на лекарства. Охранената Здравна каса точи парите като бъчва без канелка. И нови болници се пръкват у нас – само в София са повече отколкото в цяла Холандия. А здравеопазване няма. Няма и справедливост – законът въстана срещу правото и го превърна в безплодна умозрителност. Това е характерно за автократичните държави, където самодържецът определя правата и създава законите. Правото няма нищо общо, то е измислено от хора с неравностойно, а всъщност с неравноправно положение. Крепостните вече нямат крепост, зад която да се скрият от бедността и стремглавата псевдоаристократична арогантност, която я създава.

     Но ние още вярваме.

     Какво друго ни остава? Бог е близо, властта е все по-далеч. Цар нямаме, той дойде за 800 дни и си замина с имотите ден след това. Но царедворци – колкото щеш. Те сега се иначе наричат. Едни им викат депутати, други – комисионери или партийци, трети само ги наричат на майка и никак другояче.

     И не цените на горивата, не на хляба, не на бензина (този дафинов ореол на господстващата монополна публично-частна каста), не на окрадения асфалт, който управляващите не припознаха като своя евтаназия, ще отнемат вярата. Не.

Вярата се отнема само когато ти забулят хоризонта. И наденат надеждата в цървула на еднодневието. И така отнемат смисъла да се движиш в забатачения ход на чуждото ти време – онова изкривеното, замърсеното, присвоеното.

     Отнетата вяра е последното, което си имал. И тази последна кражба парализира морала, прегражда задръжките на съвестта, възбужда гнева и помпи мускулите.

     Ето това се случи. И се случва всеки ден.

     Тежко и горко на тези, които усетят гнева на невярващите. Бих казал – Бог да им е на помощ.

     Но няма да го кажа.

     Те не вярват нищо. Няма надежда за тях.

     Надежда се казваше баба. Беше хубав човек. Лека ѝ пръст.