Какво става, когато някой ни липсва толкова много,
че вече сме свикнали да живеем с това чувство,
чувството, че една част от нас я няма,
а ние не можем да си я върнем...
И когато тази липса ни носи
толкова много болка и сълзи,
се опитваме да не мислим за нея
и продължаваме да живеем...
"Живеем" ли казах?
Мисля, че "съществувам" е по-добре,
защото когато сме загубили една част от нас,
не можем да да живеем нормален живот...
И тогава идва въпроса:
как да се преборим с тази липса,
че да можем да се върнем към живота
и изобщо ще можем ли?...
Можем ли да се преборим с
гласа на сърцето ни или трябва да се
примирим и научим да живеем с нея?
И въпреки че в началото
всички се борим с липсата,
най-накрая всички се примиряваме
и се научаваме да живеем с тази болка дълбоко в нас,
докато тя постепенно се превръща в част от нас...