НОВО ПЪТУВАНЕ (с колата)

Отново...

Отново пътуваме... Този път аз... и ти – новата кола. Фиат „Брава”...

Звучиш като брава на някаква врата. Може би вратата към мен?...

Ти си млада, красива, модерна, лъскава... Аз съм си все същият – стар и ръждясал...

Отскоро сме заедно... Опитваме се да свикнем един с друг... Засега не става...

Поглъщаш някак с неохота асфалтовите километри... Уж сме двамата, а всеки е поотделно... Ти ме носиш с безразличие, а аз се вслушвам в теб с подозрение...

Нека...

Нека сме наясно – още от началото. Искам да съм откровен... Предишната (Ровър) ме напусна... Издъхна. Сърцето й неочаквано не издържа. Преди да стигнем до нашия завой, до нашия Дъб. Преди да се вбием в грапавата му кора и да се слеем в безформена маса от метал и плът... Осиротях... Сякаш ме остъргаха отвътре...

Искам да знаеш, че ще тъгувам за нея. Дълго, може би завинаги... Трудно ще я заместиш...

Разбира се...

Разбира се, ще се опитам да те пусна в себе си. Когато се запознахме с теб, ти ми обеща, че седалката до мен отново ще се стопли... Че искаш да направим други – по-хубави пътувания. И то не сами... Че искаш да изпиташ топлината на крайпътните табели... Дано не си ме излъгала. Ще видим...

Аз... Аз, разбира се, ще се постарая да съм добър с теб... Ще се грижа за теб, когато трябва... Ще те водя на разходка – когато имаш нужда... Ще се постарая да не страдаш, за да си добре... Ще ти позволя да ме усетиш, ако искаш... Ще ти бъда добър приятел...

Но за нещо повече – ще трябва да се постараеш... Ще трябва аз да те усетя... Ей, Фиат Брава, вратата към мен все още е открехната... но бравата е малко студена...

Знам...

Знам, че може би искаш да бъда като този, с когото си била... преди...  

Да бъда като него... Но аз съм друг...

Да, и аз искам да си като тази, с която съм бил доскоро...

Понякога сама да ме водиш там, където искам да се върна... Където можем да се наслаждаваме на залеза или на скалите, там където ми е мило... или малко тъжно... Искам да се слееш с мен... Да мъркаш, така, че ди ми прималява... Защото много тъгувам за предишната... Защото я нося в себе си... И очаквам да се прероди в теб...

Струва ми се...

Струва ми се, че се опита да ми кажеш нещо. Някъде между Ботевград и Луковит ми се стори, че се променяш... Някак утихна, успокои се... стана по-мека... И по-топла... Воланът ти олекна в ръцете ми...  Моторът ти зазвуча някак по-нежно, стана по-уютно... Красивите светлинки по таблото ти нежно примигнаха няколко пъти... Сякаш ми пишеше СМС... И ми се стори че се мярнаха думите:

“-... Искам да ти дам всичко...” Даже имаше и още нещо... Стана ми много мило, стопли ме. Повярвах ти... Сигурно си искрена...

Знаеш ли – може би наистина искаш да ми дадеш всичко, но дали ще можеш?... И дали ще успееш да го направиш? Ще видим... Трябва да те усетя... Да те усетя, за да ти повярвам...

Защото аз съм наясно със себе си. Защото аз също искам да ти дам всичко.

И съм готов... Само не ме лъжи...

Изненадан съм...

Изненадан съм - на Обнова направи първата стъпка... После забелязах и другите първи стъпки... За освобождаване и пречистване... Първите стъпки към една позната нежност, към едно ново  сливане...

Но да ти кажа ли? Първите стъпки обикновено са лесни, доста лесни... Понякога са като игра... Внимавай! Трудни са следващите стъпки... Трудно се удържа посоката... Трудно се отива до пълното отдаване... Не си играй, не ме лъжи...

И ще съм изцяло твой...

Готов съм...

Готов съм да пътуваме... Заедно... Да те приема... вътре в себе си... безрезервно... Ако искаш. И ако ме цениш...

Готов съм да пътуваме... Един към друг...

А после – заедно... Напълно слети... отдадени...

Готов съм...

Чакам те...

(Хайде, усмихни се... и ми помъркай малко...)

(РН 03 януари 2010, 03,30 ч. )