... А слепец слепеца ако води, и двамата ще паднат в ямата.“

Матей 15:14

Страх. Влиза тихо, незабележимо, дори не отваря вратата. Настанява се вътре, сякаш винаги е бил там и това е неговият дом. Вирусът се разпространява светлинни години по-бавно в сравнение с него. Дори мигът е една вечност в сравнение с неговата скорост на завладяване. Влиза и вече си негов. Принадлежиш му. И като че ли няма друг изход освен да му се отдадеш. Да му предадеш трона, на който да се настани и да те управлява. Къде се намира точно? Не знаеш. Как управлява? Не знаеш. Ще си тръгне ли? Не знаеш. Но най-вероятно не. Защото ти си предал контролното си табло в неговите ръце. А той нищо не връща. Не и без битка. Но ти нямаш сили да водиш такава, затова правиш това, което намираш за единствен вариант – изключваш рационалното, спираш да мислиш и просто се предаваш. Ставаш роб. А какво прави робът? Търси други роби. Съмишленици. Такива, с които да може заедно да се оправдават за бездействието си. Не безсилие, не. Бездействие – нежелание да действаш и да поемеш отговорност. Нека другите я поемат. Ти не си на тази земя, за да поемаш отговорности. Ти си тук, за да задоволиш нагона си – да се наядеш и да се чифтосаш. Точно като животните. Защото не си нищо повече от тях. Ако беше, щеше да мислиш и да действаш, да се освободиш от Него. Щеше да бъдеш свободен. Но не си.

Роб. Отказал се да се бори индивид. Индивид предал свободата си доброволно в замяна на материални блага, които си мисли, че му носят свобода. Има доходоносна работа, която мрази или най-малкото не обича. Но се мисли за свободен. Купува си имот на кредит, който е длъжен да изплаща повече години, отколкото ще живее. Но се мисли за свободен. Ляга си до човек, когото вече не обича. Но се мисли за свободен. Недоволен от живота си екземпляр, който се страхува да излезе от пределите на системата, която си мисли, че му дава свобода. Излиза за няколко дни в отпуск и се заблуждава, че е щастливо свободен, а всъщност е като куче, на което са му отпуснали синджира, за да може да потича за няколко минути в оградения двор. След което се връща в затвора, който твърди, че обича. Но вътрешно просто го е страх. Защото е роб на система, не само остаряла, но била винаги грешна. Система, която не работи за него. Той работи за нея. Не тя го издържа и зарежда. Той я подхранва, а тя го изпива.

Слепец. Робът. Онзи, който сам си държи ръцете на очите, защото е научен, че така ще му е най-добре. Онзи, който вижда само това, което му е казано да вижда. Нежелаещ да се освободи от оковите, защото така се чувства сигурен и защитен. Защитен от едно нищо и от себе си. Слепец по избор, не по стечение на обстоятелствата. Вижда и анализира така, както е трениран. Отново като куче. Но кучето не е лошо животно. То поне обича безрезервно. За разлика от слепеца. Той обича само страха си. Защото, ако остави страха си, ще остане празен, а после ще трябва да се чуди как да запълва тази празнина. А и ще трябва да поеме отговорност за собствения си живот. Не, не. По-добре не. За какво му е да вижда истината, когато лъжата е най-удобна за вътрешното му привидно спокойствие. Всичко, което се случва, е извън неговите сили. Защо да се затормозява с някаква си истина? Че го лъжат, че го мамят, че не им пука за него. Кой би искал да живее с теглилото, че цял живот е живял в илюзия. Не и слепецът. Затова най-добре да се довери на водачите.

Водач. Друг вид слепец. Верен на системата до степен на фанатизъм. Смятащ себе си за богоизбран, за пророк, за глава на нация. Печелещ хиляди на гърба на онези, които са се отдали на страха си и които бягат от собствените си отговорности. Бягат от себе си. Защото е страшно да си себе си в система, която не търпи различия. Тя иска еднаквост. Тя не търпи инакомислещи. Тя иска покорници. Страшно е да търсиш истината в себе си. Направо е богохулно. Затова се довери на водачите. Те знаят най-добре. Защото те човеци не са. Човеците правят грешки. Те са богове. Или поне са се взели за такива. Те имат правото да тълкуват и нареждат. Те имат правото да съдят, да рушат, да унищожават. Те имат правото да те тъпчат, да се разпореждат с благата ти, с живота ти. И така е най-добре за теб. Освободен си. От отговорност. Те са тези, които носят отговорност, не ти. Когато умреш, те ще са отговорни, не ти. Ти не си виновен. Ти само си им поверил себе си на тепсия. Но. Ти. Не. Си. Виновен. Просто си бездействен.

Яма. Дупка. Бездна, разделяла хората от векове. Но като че ли в началото на новото десетилетие ямата се разрасна толкова, колкото не бе по времето на две световни войни. Всеки роб се стреми да се покаже като индивидуалист, като нещо различно, без да си даде сметка, че това иска системата. Готов е да умре, за да защити чужди вярвания. Готов е да погази всички, които до вчера е обичал, за да защити чужди заповеди. Разединение. „Разделяй и владей“. Единността е неразрушима. Битката срещу единността е загубена още преди да е започнала. Но битката срещу малки отделни групи на индивиди е спечелена още преди да бъде запланувана. Яма е зейнала в сърцето и главата на всеки слепец. А страхът я дълбае. И всеки водач знае това. И се възползва за повече блага. За надмощие. Но това което не знае, е бездната в собствената си душа. Ямата, която ще повлече и него към ада на собствената му илюзия. Защото и водачът смята себе си за индивидуалист, богопомазан. И всеки индивидуалист дърпа въжето към себе си, мислейки, че така ще обеси само другия. Но не вижда, че той сам виси на ръба на бръснача. Бръсначът, който се търка в собственото му въже. А долу - пропаст. Яма.

Падане. Пропадане. Падение. Човешко. Морално. Духовно. Духът е борбен. Душата също. Духът е мъдър. Душата също. Духът е божествен. Душата също. Всичко останало е човешко. А човешкото тлее. То се разлага, разпада се. То пропада. Когато извадиш душата от тялото, остава едно нищо. Много души, вдигнали ръце, са напуснали телата си и са ги оставили да бродят изгубени в света. Живите мъртви или мъртвите живи. Слепи роби, които продължават да съществуват само благодарение на движещата сила на страха си. Ако и той ги напусне, ще им остане едно нищо. Безсмислен живот – без страх, без омраза, без завист. Затова продължават да падат. Надолу. В безкрайната бездна на егото, самозаблудата, лъжата, разврата. На Илюзията. Там долу, където не са свободни, не са щастливи, но поне не са сами. Защото има много като тях. Заблудени. Страхливи. Слепи. И когато падат, те падат заедно. И това дава спокойствие на привидно съпътстващата ги душа. Но нея я няма. Защото тя не може да живее в лъжа. Душата умира в илюзията. Бавно. Но сигурно. И на мястото й зейва пропаст.

Любов. Живот. Светлина. Вселена. Бог. Това, от което системата се страхува. Това, което кара страха да се самоизяде. Лек на всички болки. При това безплатен. Лек, който обаче нито робът, нито водачът имат средствата да си закупят, ако ще и целия свят да изкупят. Защото е безценен. Любов се разменя единствено срещу любов и, ако нямаш такава, си бедняк. Милионерът бедняк или беднякът милионер. Няма значение. Защото няма значение какво имаш, ако нямаш любов и няма значение какво нямаш, ако имаш любов. Душата цъфти само в любов. Който има любов, е свалил превръзката от очите си. Той вече не е сляп. Той не може да бъде поведен към яма, нито да падне в нея. Защото е запълнил бездната в сърцето си. Защото е намерил истината в себе си. Защото живее в любовта. И любовта е истината, и истината е любов. А двете са Вселената.