Забравена от живота, продължавам всеки ден напред, с високо вдигната глава. Понякога дори незнам за какво го правя. Омръзна ми всеки път да приемам ударите на съдбата с широко отворени обятия, омръзна ми вече да плача и да тъгувам. Един ден сърцето ми бе разбито на хиляди малки парченца, парченца от които капеца струйчици вода, тази вода може би бяха моите сълзи, защото днес ги няма в мен. Живея, със сърце разбито напълно от живота, нямам сълзи, за да плача, че сърцето ми го няма и незнам вече какво да правя. Нищо вече не може да ме изненада, свикнах на всичко, привикнах към всякакъв вид болка, дори и вече не усещам, когато ме боли, боли от това, че отново някой ме е наранил. Един ден от моя живот срещнах едно момче, което обичах искрено и нежно, подарих му цялата нежност и невинност на душата и сърцето си, това беше моето момче, моята съдба, моят живот, това беше моята истинска любов. Но както всяка хубава приказка си има край, така и моята приключи, но изключението беше, че моята красива приказка нямаше този красив край който очаквате. Тази история съсипа живота ми. Съсипа вярата в любовта. Тази моя любов ме научи да бъда сурова и жестока... Да приемам фактите такива каквито са ,без да изопачавам нещата. Повтаряше ми постоянно, че някой ден всичко ще свърши и че аз и той ще тръгнем по различни пътища. И знаете ли аз какво правех като чувах тези неща, просто очите ми се насълзяваха, обръщах се към  него, прегръщах го и му казвах да не ми говори за това. Но ето и този страшен ден дойде. Съсипа всичко, което бях градила толкова много време. Трудно беше да преглътна всичките сълзи и всичката болка, трудно беше да свикна, че вече той не е мой, но знаете ли кое беше най трудното-да престана да мисля, че аз все още съм неговото момиче. Мина време и болката започна да изстива, все още пареше, но не така както бе в началото. Бях спряла да мисля за живота, просто си живеех ден за ден, без да ме истересува какво може да се случи утре. Вървях по улиците и не разговарях с никой, страхувах се. Да, това беше страх, страх от това да не би някой пак да се вмъкне тайно и да нарани душата ми. Трябваше да се боря, но нямах сили, а и тогава не осъзнавах това, гледах само как да мине денят да се стъмне и да си легна в моето легло. Само там бях щастлива, защото нямаше кой да ме нарани, нямаше кой да ме обиди, единствено там бях сама и щастлива, единствено там забравях за самотата. Обичах да сънувам красиви неща, но след всяка месечина изгряваше зората, и пак всияко започваше отначало. Нямах истински приятели, нямах рамо на което да поплача, с една дума нямах си никого. През годините имах много любовни интриги, и едва когато пораснах  осъзнах, че след всяка буря изгрява слънцето, мислех така, за да не усещам постоянно натиска на самотата. Да, пораснах и вече неистина си бях внушила, че трябва да си намеря човек който да ме обича, и когото да обичам. Но отново сгреших при избора си, и той изневери на чувствата ми, забрави за мен, при първият удобен момент, тръгна си със жестоки обиди отправени към мене. Защо, Господи, защо винаги се случва в моят живот, защо съдбата ме обрече на самота, защо все плача и страдам, защо? Кога най-сетне ще свърши всичко и ще мога да се усмихна-дали ще дойде някога този ден? И дали това има край, ако ли няма не искам да живея, за какво ми е имали смисъл, щом като само плача. Вече разбрах, че любов  не съществува. Всичко един мираж в моя живот, всичко е тъмно, бурята още не е отминала......