1.05.2007 г., 12:16 ч.

Отиде си 

  Есета
2437 0 6
2 мин за четене
 

   Ето, че отново съм сама. Мрак пада в душата ми, а пламъчето, което до вчера гореше, изгасна. Болката и празнотата отново ме хващат под ръка и не мога да ги изгоня. Докога? Докога ще оставам все така сама.

   Ти беше светлия лъч, който ми помагаше да вървя напред и да виждам смисъл в живота. Подаде ми ръка, когато най - много имах нужда, ала забрави да ми покажеш какво да направя щом затвориш вратата след себе си. Пося в мен радостта, а на лице ми изписа усмивка, а сега се превърнах в празна скитаща душа. Обещаваше ми, че винаги ще си до мен, защото съм смисъла на деня ти, но това бяха само празни думи. Вярвах ти, мечтаех за теб, живях заради теб. А сега? Какво да правя сега, когато изведнъж напусна живота ми, както дойде - изненадващо? Навсякъде около мен те намирам, всичко ми напомня, че те е имало някога, но защо това е минало? Свита на пода в тъмната стая, роня сълзи, защото те винаги са били най - близките ми приятелки. Напомнят ми за времето прекарано с теб, колко кратко беше то, а моята привързаност - толкова голяма.

   Кажи ми как да обясня на сърцето си, че вече си с друга, че няма да се върнеш при него? То плаче, стене и се моли да усети ударите на твоето. Без теб животът ми е лодка без посока и бряг. Дори небето вече е черно и навъсено. Звездите не светят, защото преди го правеха за нас, а сега.....

   Опитвам се да не мисля за теб. Да забравя, че някога те е имало, ала не мога. Усещам аромата ти из цялата къща, предметите все още пазят докосването ти, а оставената, на масата, чаша е съхранила целувките ти. Кажи ми как да те забравя, като всичко ми напомня за теб?! Моля се един ден сърцето ми да заздравее от раните, които му нанесе ти, но дори да успее да те забрави, белезите ще останат завинаги.

   Спомянм си как тичахме по брега на морето и правехме планове за бъдещето. Винаги казвахме „ние", а сега останах само аз със самотата си. Студенина пронизва тялото ми и сковава сетивата ми. Единствено сърцето остава да бие, ала защо ми е живот без светлина?

   Някъде в далечината проблясва светкавица и ми напомня, че всяка монета има две страни и трябва да я обръщаме, защото не винаги нещата са толкова зле, колкото си мислим. Затварям страницата на живота ми с теб и отварям нова, която е светла и чиста като утринна роса. Слънцето ще изгрее и на моята улица, стига да съумея да го изчака. А аз имам волята и ще превъзмогна болката, тъгата и самотата, защото моята цел от днес е да се боря за самата себе си. Слагам край на облачните дни и мрачната нощ. Време е да се изправя и да видя звездите отново, да усетя лъчите на слънцето, защото единственият човек, за когото си заслужава да се боря съм единствено аз.

   Сбогом, любов моя! Сбогом, тъга ! Време е да живея !!!

© Ростислава Златева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Така като се зачетох видях че пишем доста еднакво...имаме един начин на мислене и се радвам,защото си написала много хубави неща!Карат ме да настръхвам докато чета.Браво продължавай все така!
  • Браво, наистина мн чувствено есе.
  • Прекрасно е!!!
  • Много ми харесва увереността ти.Наистина много боли в такива ситуации,но точно сега трябва да си най-силна и ти си! Браво!
  • Есето наистина е много смислено Твоите творби ме докосват
  • за пореден път си написала прекрасно чуствено есе,браво мила(дано не е за теб),но ако е наистина е време да живееш
Предложения
: ??:??