Лято, времето, в което всичко живо е навън, грее ярко слънце, направо жари земята. Толкова е топло, че дори да ходиш без обувки, изгаря ходилата. Мястото не е било по-хубаво от тук и сега. Оглеждаш се птички пеят, хора тичат или ядат сладолед,морето зове хората към себе си, без значение , че тази година има невидим враг, който е навсякъде по света. Толкова е светло навън, че няма време за тъмнина. Дори в тъмното пак блести безкрайното небе пълно с мигащи жълти светлини, прекрасните звезди. А ти все така гледаш през прозореца толкова самотно, всичките надежди сякаш са свършили. Излизаш някъде без да има смисъл, правиш нещо , което не те удовлетворява. Всичко отдавна е загубило смисъл. Дори не усещаш как месеците си текат, годините преминават, а ти все още се чувстваш така. Не спираш да си повтаряш как можах, какво толкова направих, че толкова много лоши неща се стоварваха върху мен. Защо не намерих и един приятел, защо никой не пожела да остане до мен. Толкова ли съм противна, че отблъсквам хората, или вече недоверието затвори всички вратички? Не , дори и ти знаеш отговора, твърде много мислеше, как да угодиш на всички, че да покажеш колко всъщност доброта се крие в теб, но хората използваха тази ти слабост, за да те мачкат, разиграват и спъват при всеки удобен момент. Сега стоиш на дъното и нямаш на кого да се упреш, нямаш един човек, когото да наречеш свой приятел., Всеки те търси за услуги и си тръгва. Ти за друго не ставаш. Колкото и пъти да се питаш защо , как е възможно, толкова пъти ще има само един отговор според теб 'Вината си е твоя". Поредното лято е към своя края, ти за поредна година го изживя безлично и несподелено. Дойде рождения ти ден, на който никой не се сети да ти честити, а ти се стремеше да го честитиш на повече хора. Истината е една, никой никога не те е уважавал и няма да го направи. Просто късмет, както да се прави, все някой трябва да обира трохите в този живот. Докато едни ухолстват постоянно, други трябва и да преживяват. Колкото и да свикваш , постоянно ти се струва като разочарование. Особено по празниците, няма човек, на който да му е приятно, никой да не го уважи, дори на рождения ден. Какво ще стане един ред написан, или едно обаждане с 3 думички казани. Всъщност не костват нищо, но казват толкова много. Че отново никой не те цени, а ти все гледаше да направиш добро. Казват, че на доброто се връщало с много добрини, а всъщност понякога се случва точно обратното, последици от неприятности, разочарования и самота. Сякаш потъваш в някакъв свят, мрачен, тъмен. Вървиш сред много, а сякаш си сам, невидим за всички. Бързаш да преминеш из между хората, които в много ситуации те гледат и се подсмихват. Когато няма щастие, нищо не потръгва, колкото и да се опитва човек, отново и само греди. Нищо приятно не последва от такива дълги периоди на трудност. А самотата идва като малко подкрепа докато се прибереш вкъщи и потънеш в нея. Само тя остава като твоя закрила, за всичките тези неволи, които ежедневно те придружават. Поредният безличен ден започна и ти отново си там все така без капка уважение, подкрепа и приятели. Без късмет... Докога???