Спомням си, когато бях малка, как, хваната за мама и татко, се разхождах из зоопарка и се радвах на животните. Любувах им се, хранех ги и си мислех, че са щастливи от живота си. Имах един любим мечок, от когото повечето деца се страхуваха, поради жестоката му външност, ала аз погледнах в очите му и открих нежната му душа. Стоях с часове пред неговата клетка и си говорехме само с поглед. Беше щастлив, че съм там, а щом обърнех гръб и закрачех към изхода, започваше да тъжи.
Така минаваха дни, месеци, години и аз пораснах. Продължавах да посещавам зоопарка, но по-рядко. Един ден, изправена пред клетката му, с недоумяващи очи, гледах в празното пространство. Мечо вече го нямаше. Попитах какво се е случило с него и ми бе обяснено, че вече е на свобода, там, където е истинският му дом. Натъжих се, но се радвах за него.
Оттогава изминаха много години и от малко дете се превърнах в жена. Спомнях си понякога за моя приятел мечо и се усмихвах на отминалите мигове с него. Не разбирах защо не го оставиха в зоопарка, защото там се грижеха за него, а и щях да имам с кого да разговарям мълчаливо.
Минаваше време, запознавах се с много хора, но нещо ми тежеше в гърдите. Един следобед отидох да се разходя из гората. Вървях по неравната пътека и се връщах назад във времето, когато бях щастлива. Неусетно навлязох навътре в гората и не намирах път обратно. Нощта замести деня и незнаех къде съм. Бродих сама из гъстата гора и единственото, което чувах, бе зловещата песен на совата.
Изведнъж нещо зад мен прошумоля, чу се звук от чупещ се клон. Страхът ме парализира и не смеех да се обърна. Шумът ставаше все по-силен и се приближаваше към мен. Събрах смелост и се обърнах. Пред мен стоеше голям мечок със свиреп поглед. Заглеждайки се в очите му, познах моя приятел от зоопарка. Явно и той разпозна в мен малкото момиченце, защото свирепостта му се замести с топлина и щастие, които бях виждала и преди. Краката ми сами тръгнаха към него и неусетно се бях гушнала в него. Лапата му погали главата ми с ласката на родител. Отново говорехме, както преди години. Не издавахме нито звук, но сърцата ни си общуваха, стоплени от спомените, които ги свързваха. Вървяхме един до друг и мечо ми разказваше за живота си. Сподели ми колко самотен се е чувствал в онази клетка, далеч от своя дом. Робството на клетката го беше научила да цени свободата си и да се радва на всеки миг сред природата. Разказа ми за щастието, че едно малко момиченце видяло душата му и го разбирало без думи. Това малко момиченце е придавало цвят на сивите му дни в зоопарка и му е помагало да преодолее робството и самотата си. Разхождахме се из гората под блясъка на звездите, споделяхме си хубавите и лошите моменти, през които сме минали. Отново бяхме щастливи и свободни.
Там, в гъстата гора, осъзнах какво е всъщност свободата. До тази вечер съм била под робството на големия град, на шума, на всичко изкуствено. Осъзнах колко е важно да си там, където се чувстваш истински свободен и щастлив. Щом си усетил липсата на волността, започваш да гледаш различно на живота.
Нека не чакаме слънцето да залезе и тогава да осъзнаем колко го ценим. Нека не чакаме да изгубим свободата си, за да разберем колко е сладка тя. Нека не чакаме, а да го разберем сега, защото после ще е късно.
© Ростислава Златева Всички права запазени