Поредният „поетичен” боклук можеше да се роди сега в претъпканото ми с празнота съзнание. Окъсан лист стои от дясната ми страна. До него жълта химикалка, която дори не е моя. Бях я взела от колега в някой от онези дни, когато дори автопилотът на обичайните ми сутрешни дейности няма енергия да се задвижи. Резултатът бе забравени важни пособия като химикалка, портмоне, ключ. Чудя се дали химикалката и празният лист наистина ме привличат, или в съзнанието ми изплува заблудата, че щом ми е тъжно, е редно да пиша, за да изтласкам навън това, което ме гнети и натоварва с тежките камъни на своето битие колесницата на безполезния ми живот. Може и да не е безполезен. Как бих могла аз да го преценя? А би трябвало да мога. Сякаш някой друг знае по-добре! Но не знам полезен ли е, безполезен ли е. Заподозра ли в него полезност, с епичен трясък се разтваря дъното на съзнанието ми и оттам излиза една огромна по размери и тегло въпросителна, която за жалост не успява да донесе нищо друго, освен повече ...