Във всеки един от нас се крие и още един човек или желанието да бъде такъв. Трудно обаче е да намерим ключа, който да отключи това желание.
     При мен също беше така. Растях с чувството, че нещо ми липсва, въпреки че привидно живеех прекрасно, като принцеса, както казваха всички. И аз също мислех така, а празнотата наричах "каприз". Та какво повече можеше да иска едно момиче на моята възраст- богати родители, които почти нямаха време за мен, а това само по себе си ми осигуряваше безгранична свобода и купища пари в замяна на обичта ми. За мое щастие и тогава бях доста разумна, което ме предпази от редица грешки. Бях идеална, поне всички ме смятаха за такава- отличничка, амбициозна, разумна, харесвана от момчетата, с много приятели. Много от моите връстници можеха само да мечтаят за подобен живот.
     Не смея да твърдя, че не съм била щастлива. Напротив, опитвах се да не си развалям настроението. Въпреки това доста често ме навестяваше чувството за празнота. Сякаш все още има нещо, което не съм открила, за чието съществуване не знам. Липса, която все по-осезаемо застрашаваше безоблачното щастие. От ден на ден се променях, а не знаех защо. Станах все по-мнителна, по-раздразнителна и тъжна. Останах си отличничка, да постигна амбициите си май беше единственото, за което мислех, но все пак не намирах смисъл. И пак тази празнота...
     Как се случи не знам, но благодаря на Бог, че ми го изпрати. Моят смисъл, моят лек за болката, това което търсех. Него, чиято усмивка заличи завинаги спомена за онази задушаваща празнота. Събитията се развиха ужасно бързо и промяната беше като ураган за мен и близките ми. Родителите ми, които бяха вечно заети, намериха свободно време, за да се поинтересуват от мен и моята промяна. Колко ли фрапираща е била щом им е направила впечатление.
     Какво се случи ли? Той ме промени, отключи онзи човек, който винаги съм искала да бъда. Не вярвах, че е възможно. Но всъщност беше и все още е така прекрасно.
     Само в неговата компания се чувствам истински защитена и знам, че никой и нищо на света не може да ме нарани. Той ме кара да се усмихвам толкова истински... При всяка наша среща душата ми ликува. Само той вярва в мен, кара ме да се чувствам достатъчно силна, за да постигна всичко, към което се стремя. Заради него искам да бъда по-добър и стойностен човек. Въпреки че е доста по-възрастен от мен, нито за момент не ме е накарал да се почувствам като хлапачка. Имам възможността да се уча от неговите грешки и подкрепата му, когато правя своите.
     А какво ме докосна най-силно? За първи път в живота си се чувствам истински ценена и необходима. Ставайки негова опора, аз открих смисъла на живота - да даваш сила и обич, да не бъдеш егоист. Да намериш сили да приемеш недостатъците си и да се опиташ да ги промениш. Но най-вече да откриеш човек, който да те обича и подкрепя, въпреки недостатъците и всички грешки.
     Сега, пишейки тези редове, ръцете ми треперят, мислите ми се лутат без ред, а усмивката не може да се изтрие от лицето ми. И пак той е причината.
     Не знам как точно да нарека това, което изпитвам към него. Не е сексуалната любов, не е и търсеният баща. Знам само, че ако беше мой любим, не бих могла да го обичам толкова много. Ако беше мой баща, не бих могла да го уважавам и да му се възхищавам така силно.
     И благодарейки отново на Бог, бих могла да го нарека единствено „моят смисъл". И пожелавам на всеки да срещне своя смисъл.