– ...Отношение.

– Не ви разбрах?.-  Каза изненадано младежът, гласът му отекна в празната гора, отрази се мълчаливо в дървета и се върна обратно, на хиляди парчета.

– Отношение.- човекът със странните дрехи си потърка очите- Вие ме попитахте и аз ви отговорих. Не обичам дългите разсъждения, а това е твърде екзесциален въпрос, за това обясних накратко: Няма такова нещо, има отношение. Между вас и околната среда да кажем. Вълкът е вълк в дивата природа, ако си го вземете в къщи ще бъде просто едно лошо куче, хей добре ли сте?

Младежът бе затворил очи, пред себе си виждаше трамвай, изпълнен с лица, нощните лампи осветяваха ноща, надписът на казиното примигваше. Нещо в гърлото го сърбеше.
– Това е един много добър не отговор на въпрос, който не съм ви задавал- отговори накрая той.
– Благодаря ви, а вие какво правите тук?  

– Аз чакам автобуса.
– Моля- беше ред на човекът със странните дрехи да гледа мигайки- какъв автобус.

– Ми ето такъв, какъвто си искам– сопна се той.

– Но това е гора, път няма на близо десет километра от тук, пък камо ли спирка.

– Това не ми пречи. Това е свободна гора, нали. 

– ъъъ да един вид, и все пак…

– Ако искам да чакам автобуса, ще чакам дори и такъв да не дойде.

– Абсолютно сте прав- отговори човека с странните дрехи.
Беше нощ, но не беше тъмно. Луната се издигаше високо в небето и като фар осветяваше двамата пътници. В центъра празната поляна заобиколена от бели борове и черни сенки се издигаше светъл бял камък. Черно бяла бреза беше обвила корените около него.

– Ако трябва да бъда честен и аз не знам- каза той след няколко тягостни мига- Само помня че чаках на спирката. Това, че не нещо няма да дойде не пречи да чакаш, нали?

– Ами не съм специалист по въпроса.

– А вие какво правите тук?

– Ами, дългият или краткият отговор искате.
– Краткият.
Човекът със странните дрехи взе че се смути, въздъхна и...
– Надявах се да кажете дългия защото нямам краткия отговор. Аз всъщност и дългия нямам. И аз си нямам идея какво правя тук.
– Е, чакайте се, как так “ и вие”? Аз знам какво правя. Аз чакам автобуса.
– Няма да дойде.
– Както казах, това не пречи.
– И ще го чакате до кога. До края на вечността.
– Не, знам. Засега чакам.
– Но това е нищо.
– Нещо е, очевидно е нещо щом го правя. Как се казвате?
– Знаете ли, не знам. Паметта ми е малко ...
– Замъглена?
– Разпръсната.
– Тогава, разкажете ми какво знаете.

– Как да започна?
– Ами какво ще кажете за имало едно време.
–  Добре, а после?
– После ще видим.
– Имало едно време, едно нещо, едно  такова нещо.
– Такова или онакова време?
– Онакова е имало преди това. В момента е имало едно такова, кладенец.
– Има ли го още кладенеца?
– Не, вече не е кладенец. Но тогава се е намирало в едно различно. Намирал се е в село. Село с много хора. Старци, по-големи старци, жени, мъже и много деца, кучета, котки, магарета...Било е село с много деца. Децата много играели около кладенеца, който се намирал в центъра на селото. Много обичало този кладенец, защото водата била сладка и чиста.
Селото се намирало в едно царство. Всъщност в много царства се намира през времето тъй като еди царе идвали, после други.  Нали знаете?

– Нямам си и на идея. Какво станало по-нататък.
– Нищо. 

– О…

–  Ами дълго време нищо не се е случвало, или пък може да се каже, че много неща се случвали, но били в рамките на нормалното. Докато един ден...

– .. се случило нещо ненормално.

– Случило се нещо се нещо, което не се било случвало до този момент. Беше много отдавна, но знам че по някое време принцесата си изпусна златното кълбо в този кладенец и след това заплакала.

– Каква принцеса?

– Имало е принцеса разбира се, имало е царство значи има и принцеса., винаги има.

Тук човекът със странните дрехи се умълча и заглади брадата си с поглед блуждаещ някъде, замислен и вглъбен в себе си.

Другият бръкна в торбата и извади термос. 

– Мисля че имам кафе- напълни капачката и отпи– а то било чай. Сякаш още е топъл, една чаша може да ви опресни паметта.

– Да благодаря.

– Аз помня- след няколко секунди мълчание поде другия отново- че бях чел някъде, някак за едно златно кълбо. Всъщност наистина било златно. Някои казват че изпълнява най-съкровените ти желания, други че взима душата ти.

– Не като нас.

– Не, не като нас. Било е създадено от неизвестна за нас сила, може би някакво форма на интелект. В света на хората е сравнително инертно, но когато премине, когато премине границата става интересно.

– Става неконтролируемо? 

– Нещо такова. Както и да е, за същото кълбо ли става дума?

– Едва ли,  тя го наричаше златно кълбо, но на мен ми се видя като обикновена жълта топка. Скъп спомен от наскоро починалата й майка. Те затова на момичето и е било толкова мъчно. Но е вярно, че топката се беше озовала в долната земя, да това беше странно. През същия този кладенец.

– Мислех, че не става просто така.

– Бил е много специален кладенец предполагам. Когато загубила златната си топка, принцесата,  ами, беше съкрушена с дни. Никога не не съм вярвал, че загубата на някакъв си предмет може да причини толкова сълзи.

-- Ти, ли си бил. Мислех че не се занимаваш с такива случаи.
–  Не беше нейното желание, което изпълних. Изпълних неговото желание. От известно време той я е наблюдавал. Конярче. Работеше в царската конюшна и… ами той работи в конюшната, тя обичала язди, и двамата били сираци,  Сприятелили се, при все че и двамата били все още деца, необременени от предрасъдаците на възрастните.- някакъв спомен проблясна в неясното му съзнание.- Една вечер той видял падаща звезда и си е намисли желание. Много неща можел да си пожелае ако трябва да бъдем честни: слава, богатство, семейство…  Мислел си е как да я накара да спре да плаче, как да я зарадва. Тогава се сетил, за мен.

– Как така за теб, откъде пък е знаел за теб?

– На практика, той ме освободи. Бях заседнал в една стара прогнила кофа, не ме питай как. Той минавал, и решил да я ритне. Тя се обърна слънчевите лъчи ме освободиха. Сигурно съм изглеждал доста странно, голям човек да излиза от една кофа.

– Така е. Обикновено излизаме лампи.

– Ами нямах лампа под ръка и бързах, както и да е. Той ме освободи и без значение нарочно или не, му бях задължен. Предложих му едно желание.

– Чакай, традицията не беше ли три.

– Традицията да върви на майната си. Пробвай да предложиш три желания на някого. Първите две минават бързо: искам, пари, искам здраве, искам да живея вечно, искам хиляда желания, не че им минава номера де. И като стане третото се почва, ами не знам, чакай да помисля и не могат да се решат. Не мерси. Едно им е достатъчно.

– Чакай, това кога се е случило?

– Една година преди това.
– Значи и той те е бавил.

– Не, той махна с ръка и каза, че нищо не иска.

– Срещат се понякога такива хора.

– Както и да е. По една случайност се бях върнал в замъка. Работех като бръснар. Бях много добър и известен тъй като ме биваше да вадя зъби. Та тропа ми той в един часа през нощта. Искал да му върна услугата.   Поговорихме си. Можех да го отрежа, вече ме беше освободил от всякакви задължения онзи ден. Но си казах, че става въпрос за една топка. Съгласих се, но имах едно условие. Исках да забрави за нея, исках неговите спомени за момичето.

– Защо си направил това? На практика си взел неговата душа.

– Виждал съм го и преди, ще пораснат… Какво мислиш, има само едно желание и решава да го използва за нея. Добро сърце, може би. Но мисля, че това щеше да му донесе само болка. За това взех всичките му спомени за нея. Е не всичките, де но основните. Знаеш тези които те карат да виждаш света по един определен начин и водят до раждането на пеперуди в стомаха.

– Няма значение. Взел си това около което се формира душата му. Променил си го. Може да се каже, че на практика си го убил, т.е. това което е. Ние нямаме душа точно заради това. Те имат.

– Това е много песимистично погледнато.
–  Да извинявай, увлякох се. Четох Ницше наскоро.

– Да, донякъде си прав, но какво да направя. Тогава ми се стори добра идея. Както и да е. Той се съгласи и на сутринта доставих стоката на леглото и.  

 – Чак на сутринта. Какво правеше толкова дълго време.

– Както казах, този кладенец наистина води до долната земя. Всъщност момчето беше слязло в кладенеца преди мен и беше опитало да я намери. Аз също не я намерих, обаче заварих говореща жаба. 

– А?

– Мнда, не само говори ами се опита и да ме ограби. Каза ми че  е златна жаба и че ще изпълни едно желание само за десет златни монети и деветдесет и девет сребърника. Печалбата е почти сигурна.

– Моля, нашият занаят взе да се променя до неузнаваемост. 

– Ами всъщност е бил е все още е измамник, и то много добър. Срещнал бил магьосник. Успял е да премине на долната земя и нещо се опитал да го измами ли не съм сигурен, но онзи го превърнал в жаба. И други планове имал за него, но нашият успял да избяга обратно през портала. Каза ми, че ако го целуне истинска принцеса щял да се превърне отново в принц.

– Това са глупости, няма магия която да работи така. Има много начини да се развали магия, а и какво значение има дали е целувка от прислужница или принцеса. Да не говорим, че в момента в който излезе от кладенеца магията ще престане да действа, всъщност дори слънчевите лъче и даже отражението на луната би трябвало да я деактивира.

– Той знае, затова се беше скрил в хралупа, да не би случайно нещо да го освети. Човека си има план бе. Ще натрупа достатъчно финанси от разни балъци, ще дочака някоя принцеса или по знатна мома, ще я шашне, тя ще го целуне. После ще говори за истинската любов и ще си уреди живота. Много балъци е имало преди мен. Надникнах, беше натрупано значително състояние. Достатъчно за да убеди когото и да е било, че е принц. И е само злато и сребро. Дългосрочна инвестиция.

– Дали се е срещнала с момчето. 

– Съдейки по реакцията, когато попитах дали е виждал гумена топка: да. И го е изнудвал за нещо. На което момчето не се е съгласило. Тази част ми я беше спестил.

– Но се е съгласило да изтъргува част от душата си?
– Да. Когато жабата избягала от царството на оня магьосник, тя взела със себе си ,  т.е. той взел със себе си ключът който отваря портала за долната земя. Глътнал го. Поначало направил това за да попречи на онзи да го преследва, но в последствие се досетил, че може да използва това. Желаещите да изживеят приключение плащали такса с обещание за лесна печалба никога не се завръщали.  Момчето се досетило, че нещо не е наред и се обърнало към мен. 

– Добре, но как се е озовала топката от другата страна, след като не е случаен процес  значи жабата я е изхвърлила от другата страна. 

– Не знам, може е знаела, че принадлежи на принцесата и е имала свои планове. Може да е станало случайно.  Не знам. Но го изнудих да ми даде ключа. 

– Как си успял, нямаш право да я нараниш. Все пак е човек.
– Просто му предложих му върна човешкия облик, особено ако не ми даде ключа който е под езика й. След като преминах от другата страна се оказа че топката е в ръцете на същият този маг. Черньо кривокракият.

 – Онзи дето се превръща в змей и ходи да запушва на хората водоизточниците по време на  голяма суша?

– Същия. Та порталът от другата страна се пада баш в неговата бърлога, която той нарича дворец, а представлява дупка в земята и можеш да влезеш само с въже, много дълго въже. Да вземе да падне баш на тиквата му. Той си я беше харесал, топката демек и по някаква причина не искаше да я дава. Та трябваше намирам рицар който да му отсече главата, докато е в змейска форма, та това отне време, те пък главите бяха повече…

– Убил си го?

– Нее, но ще има главоболие дълго време. Отне време и да се върна трябваше да намеря и някакъв овен, единият черен другият бял… това друга история/
– Виждам излязло ти е през носа, но защо не остави момчето да я вземе. То можеше просто да я открадне, а ти му асистираш. Да го направиш невидим или нещо подобно. Много по-лесно е така.

– Не помниш ли каква сделка сключих с него, той не я помни, изтрих я от паметта му. В момента в който подписа вече бе извън играта. 

И двамата надигнаха празните чаши чай, видяха че няма нищо в тях и се загледаха в дъното.

– Значи това е  историята.

– Мда.
– И тя заживяла щастливо до края на дните си.

– Донякъде. Краят на дните й настъпва една година по късно. Тя е била доста болнава, мисля че в днешно време биха я нарекли болестта порок на сърцето.

– Ами това е много не щастлив край.

– Да, смешното е, че за всичките тези години помня, помня него, но не помня моето име. Все ми се иска някак по-различно да бях постъпил.
Другият човек тръгна да казва нещо, но беше прекъснат . От гората се зададе чифт бели фарове и шумът на двигател, който докара със себе си и автобус. Бяло син Чавдар и един доста объркан шофьор спряха точно пред тях накланяйки се от време на време от неравния терен, а вратата се отвори още в движение както правеха старите ветерани.

– Както каза, за да дойде автобус тук трябва да мине цяла вечност. Онзи ден бях принуден да чакам един час на концерт на Веселин Маринов, мисля че се брои за вечност.  Извинете, минавате ли през Плиска или вече сте за гараж?- обърна се той към шофьора.

– Не знам, аз се пенсионирах преди пет години. Какво правя тук? Сънувам ли?

– ЪЪЪ, да. Може да се каже- Онзи почна да гледа ръката си както майстор гледа инструмент който му прави номера- Поне няма да се притеснявам от контрольори и се започна да се качва по стълбите.
– Знаеш ли приятелю, може би имаш малко открадната душа в теб- каза отново той преди вратата да се затвори.
Криволичейки автобусът се скри в мъглата, която беше започнала извира от всякъде.
– Знаеш ли какво вземи да четеш по-малко- каза странният човек и се разтвори в мъглата.