Докато си стоиш и се оплакваш от злочестата съдба и от родителските ''тела'', някъде твой връстник за пореден път е изпитал огорчението, че няма родители. Ти може би изобщо не знаеш, но той сто пъти предпочита майка му да е алкохоличка, а баща му наркоман, пред това да е лишен от тяхното присъствие. Казват, че вниманието ни е насочено към бъдещето на всяка нация - децата. Дебело се подчертава, че семейството и училището са основните институции, където детето получава необходимото възпитание и ''духовна храна''. А какво става с тези, които нямат семейство? Какво е бъдещето на едно дете, което няма възможности да посещава училище? За тях някой изобщо помислил ли е? Колкото и жестоко да звучи, отговорът е НЕ. Тези деца не са стотици, а хиляди. Деца, на които никой не им обръща внимание, които имат ниско самочувствие и развиват изострено чувство на малоценност. Погрешна е представата, че сираците в социалните домове се нуждаят най-вече от финансова помощ. Те предпочитат да са недохранени, но не и лишени от любовта на някой човек. Един-единствен близък човек... Подаръкът, който Дядо Коледа не може да им донесе. И знаете ли как те тълкуват т. нар. любов на обществото? Нищо повече от съжаление. За каква любов може да става въпрос, когато дори един човек не може да ги обича по начина, по който те искат? Не си мислете, че те не са способни да почувстват това. Ако се върнем на въпроса какво е тяхното възпитание, аз вярвам, че в повечето случаи те се превръщат в по-силни срещу ударите на съдбата личности. Защото тяхната единствена възпитателка и приятелка е.... болката. С целия и хаос и ужас, с цялата и жестокост, но и невероятната и способност да пречиства душите.
Ако и вие, приятели, някой път се опитате да изкажете поредната глупост по адрес на родителите си, спомнете си следното заявление на един сирак: ,,Най-големият шанс е да имаш родители!"