Не искам бъдещето ми да е предначертано! Не искам да се лутам между определени две възможности. Не искам да се събуждам сутрин с усещането, че това вече се е случило.

Не искам в очите ми да се чете неразказвана нова история. Не искам пръстите ми да познават всяко ново лице, а умът ми да чете чужди мисли. Не искам вятърът нови сълзи да ми довява, а слънцето днес да свети като утре.

Не искам в ръцете си да стискам нечия ничия съдба и да трептя, когато някой Никой стисне в юмрук тупкащото ми кървящо сърчице. Не искам да гледам напред, а да виждам пътя, по който съм вървяла.

Не искам да целувам нови устни със същия познат вкус. Не искам да се оглеждам в непознати очи и да откривам все стария поглед. Не искам да държа нови хора за ръце, а все същите пръсти да ме стискат.

Не искам да копнея за бъдеще, което вече съм изживяла. Не искам да плача за любов, която вече стотици пъти съм губила. Не искам да търся нови богатства в стария пясък. Не искам да търся нови послания в стари писма.

Не искам да бъда нова, различна, а на раменете ми спокойно да почива старата болка. Не искам да бъда променена, а в стария тъмен и самотен ъгъл на намирам утеха. Не искам да викам без да ме чуват и да махам без да ме виждат.

Не искам “Вчера” да е моето “Утре”.

Аз съм тук и сега. Променена, различна, нова и по-друга от вчера. И от утре.

Утре ще съм по-инак – може би малко по-инат или пък скромна, може би малко по-зряла или пък дете, може би малко по-щастлива или не. Но утре ще съм различна. По-нова, по-променена и по-друга.

Искам татуировка на миналото си, а не на бъдещето си!