Тази сутрин е някак си моя... И обещава и денят да бъде мой - да знае как да се докосва до вените ми, за да ги препълни с неочакваност. Както се събуждам - с възторжени и диво устремени мечти, не мисля изобщо за горчивия вкус на предъвканото "снощи". Изплъзва ми се горестната въздишка на кожата, че не се допира непрекъснато до твоята. Защото е светло и всичко е много лесно -преминаването, тревогите, пътищата, пропадналите в калта хоризонти... И ти си много постижим денем - дълбая в погледа ти, който се промушва през мен и изтънява някъде далеч... Опитвам се да го уловя, но ти го завираш в някоя дупка на пространството, притъмняваш го... Но... колко е издайнически той! Непрекъснато чувствам мекотата му, как ме подканя да стъпвам все по ръба, как си играе с цветовете, за да се прикрива...
       Лягам си... и не нещо друго изниква пред затворените ми очи, а този втурнат нанякъде, но успокояващ поглед... Той ме кара да искам, да вървя напред, да се опознавам -дори и в най-скритите и за мен местенца...
       Когато се загледаш нанякъде, сякаш изпадаш в унес и потъваш в нещо космическо, нещо, което никой не би могъл да разбере... Но аз разбирам!!! И аз се зарейвам в пространството, откъсвам се от "тук" и
"сега" в очакване на нещо неопределено, но идващо със сигурност... Ако усещам онова, което криеш, то е, защото се опитвам чрез теб да намеря себе си. Ти събуди желанието да "бъда", да правя смели крачки дори с кървящи нозе, но да не мисля за болката... да вярвам, че следващата крачка е достигане до спасението и новото начало!