Треска в малките часове

 Ръцете треперят. Мускулите се свиват в спазми. Очите изгарят в болка. Езикът нервно облизва напуканите ми устни.

Няма лек.

 Треперя!

 Да, гордото ми Аз е пречупено сега.

 Как ли бихте се радвали ако знаехте, че бронята ми, която всички мислите за непробиваема е на решето...

 Дали мога да стана по-наивен за самия себе си в момента?

 Не мога да плача. Не, не заради загубата на престиж. Мислите това за сила?

 Глупаци!

 Какво ли не бих дал за две истини изтекли през очите ми.

 Два милилтра надежда, които да спрат треперенето...

 Огледалността на дните промива същността.

 Душата ми като мастило се излива и полепва по листа.

 Разрешено ви е да бъркате дълбоко в мен. Като малки невинни деца...

 Докосвате с пръст черното нещо. Нежните ви пръсти ловко ме намятат с катраеното наметало на ужаса, който тая.

 Обличате ме подигравателно с най-големите ми грехове и пресипнало ми заповядвате: „Гордей се!”

 И аз го правя... Не, не заради вас, заради себе си.

 Защото грешките ни, това сме ние, това съм аз.

 Мамка му.

 Не плача! Изкарвам ви от себе си - треперейки!

 Треска – в малките часове...      

 Пиша – по никое време, защото после това няма да има значение.         Утрините винаги редуцират болката до глухо туптящо усещане, удавили чернотата ми в красотата на собствения си изгрев.

 Спете сега!

 Ще се срещнем утре пак -  с усмивки.

 Вие, защото ще ме видите отново закичен с най-лошото от себе си.

 А аз, аз доволен, че съм успял да ви излъжа отново!