Представете си следната картина – парк, пясъчна алея, няколко десетгодишни хлапета играят на топчета, вдигат врява, а отстрани ги гледат двама мъже на… да кажем на уважавана достолепна възраст. Трудно ви е да си го представите? Знам. На мен също. Защото съвременните деца не играят на топчета. А сега си представете друга ситуация – парк, пясъчна алея, няколко мъже на… да кажем на уважавана достолепна възраст играят на топчета, а отстрани две хлапета смаяно гледат от велосипедите си как възрастните ожесточено спорят кое топче е по-близо до друго. Сюрреалистично, нали? Но е много по-вероятна отколкото първата ситуация. Казвам го като нееднократен пряк участник във втората. Е, да – топчетата не са стъклени и са малко по-големички от едновремешните, правилата са малко по-различни, но по същество играта си е игра. По-странното обаче, е друго. Невъзможно е да видите присъствието на дама в описаната картина. Защо ли? Просто ние, мъжете, за разлика от дамите, си оставаме за цял живот деца. Някои от нас не го крият, други малко са го замаскирали, кои успешно, кои по-малко успешно, но детското у нас продължава да живее. Това е факт. Вероятно на всекиго се е случвало да присъства на детски момчешки рожден ден, на който татковците май с по-голямо нетърпение чакат рожденикът да разопакова подаръците, да им се порадва и после да ги преотстъпи на големите. Без значение дали това е конструктор, писта със състезателни коли или плейстейшън. Или да вземем излизане сред природата. Татковците играят футбол с хлапетата или мятат въдици с тях в реката, или хукват да изследват с тях гората, докато майките предпочитат да се препичат на слънце и да… как по-тактично да го кажа… да обменят житейска информация, най-вече за трети лица... Не е задължително и да е голяма компания. Да вземем едно средностатистическо семейство с две деца, което се чуди къде да отиде в неделя. Ако майката предпочита зоопарка или посещение в музей, то таткото би бил по-ентусиазиран от луна-парк или цирк. Или ако все пак е музей… Спомням се как преди години, когато децата ни бяха още малки, се разделихме в един голям европейски град. Съпругата ми и дъщеря ми отидоха в музея на куклите, а аз и синът ми - в техническия музей, в който имаше цял етаж, посветен на играчките. Мъже…
Дори в повечето ситуации не е задължително присъствието на деца, за да се вдетиним. Няма нищо по-сплотяващо за мъжете от един, моля да ме извините за вносната дума, от един тиймбилдинг, в който момчешкото присъства осезателно. Бил съм с колегите си и на пейнтбол и на езда, и на кулинарен тиймбилдинг. Познайте на кой от тях мъжете се чувствахме в свои води! Да, не беше трудно да отгатнете! Въпреки че когато и кулинарията се превърне в игра, също отключва детското в нас. Или онзи пример с топчетата в парка, с който започнах и в който децата бяха само непознати зрители.
Не съм психолог. Вероятно за всичко си има обяснение. Може би е кодирано в гените ни или хромозомите ни, или Бог знае къде. А може да се корени в онова по-бедно социалистическо детство, в което израснахме, и сега да избиваме комплекси? Кой може да каже със сигурност? Въпреки че като се замисля, детството ни май премина в по-пълноценни игри, отколкото на сегашните деца. Но това е друга тема.
Като стана въпрос за кодирани в гените ни послания, вероятно всяка жена знае чисто женското правило „Не ти трябва непораснало дете вкъщи, а мъж“. Дали го е чувала от майка си или е ехо, носещо се в пространството още от пещерите на праисторията, е без значение. Важното е, че го е чувала. Да ме простят дамите, но дълбоко грешат, ако вярват на този съвет. Да, несъмнено им трябва мъж, който да се грижи за семейството, да носи финансова стабилност, да поема част от чисто битовите семейни задължения. Това никой не го отрича. Но няма нищо лошо, даже напротив, ако същият този мъж си остане непораснало дете. Жени, бъдещи майки, нали искате вашето дете да има пълноценно детство, предпоставка и за пълноценен живот като порасне? Едно от задължителните условия за това е баща, който отделя време на децата си. Не казвам нищо ново. Но не просто строг баща, който само да ги пита „Написа ли си домашните?“ и който да им оставя ежедневните джобни пари, а баща приятел. Приятел на едно дете може да бъде само друго дете. Или „непорасналият“ му баща. Колкото до отговорността на бащите, в онзи чисто житейския аспект… Може да се учудите, но съм забелязал, че мъжете, които на пръв поглед изглеждат непораснали, на практика са по-отговорни от уж сериозните мъже. Дали те са по детски по-любвеобилни и не толкова егоистични и затова се раздават? Може би.
След всичко казано до тук, приемам максимата „У всеки мъж се крие по едно малко момче“ като комплимент за мъжете, а не като критика или обида. Никога няма да забравя думите на сина ми, когато беше на три години „Тати, играй!“. И аз играех, той пискаше възторжено, а дъщеря ми се усмихваше отстрани. И се надявам, че никога няма да спра да играя. Затова, ако ме видите утре да правя снежен човек на двора или напролет да играя петанка в парка с приятели, не ме гледайте снизходително! Просто съм мъж, а мъжете винаги си оставаме малко деца!
* * *
© Пер Перикон Всички права запазени