Спомняте ли си най-щастливите моменти в своя живот?... Към тях ни връщат мелодиите, които сме слушали тогава, филмите, които сме гледали, прочетените книги, местата, където сме били. След години отиваме отново там, слушаме същата музика, препрочитаме книгите, но вече нищо не е същото, а спомените приличат на бледо копие на преживяното. Сякаш цветовете са помръкнали, впечатленията не са толкова ярки, музиката не носи същите емоции. И нищо не се повтаря...

     По същия начин детството е останало някъде далеч зад нас, и връщайки се мислено там, откриваме колко по-хубав е бил животът ни тогава, изпълнен с надежди, безброй удоволствия и радост. Дори да сме живяли по-бедно и по-просто, отколкото в настоящето, през дистанцията на времето детството ни се струва като безкраен празник или поне като подготовка за него. Даже шоколадът сякаш е имал по-сладък вкус в детството. Спомням си този вкус - сега със сигурност такъв шоколад няма, при целия богат асортимент от шоколадови изкушения.

     Истината е, че в детството животът в цялото му многообразие, във всичките му проявления, се е простирал пред нас свеж и нов, преди повторението и рутината да са притъпили впечатленията ни от него. Затова с умиление и лека носталгия си припомняме детските игри, приятелствата, първата любов и онези всепоглъщащи емоции, които са ни завладявали тогава. Но, уви, не можем да си ги върнем, защото винаги сме господари (при това не изцяло) единствено и само на настоящето, и нито на една секунда повече от него.

     Понякога ни се струва, че сме постигнали всичко, за което сме мечтали. Имаме хубава професия, добре сме материално и можем да си позволим всякакъв лукс, защото печелим добре. Подредили сме до перфектност всички "чекмедженца" в съзнанието си, само онова с табелката "щастие" сякаш все остава празно. Да имаме всичко се оказва недостатъчно, а най-хубавите неща не се купуват с пари.

     Човек не би могъл да живее щастливо без цели и мечти. Постигнали сме някакъв успех, и после какво следва?... Кратката еуфория, моментите на вдъхновение отминават и отново всичко става рутинно и безинтересно. Не трябва да допускаме това да ни се случва, а да се стремим винаги да живеем с по детски "отворени очи" за света около нас. Понякога е трудно, наистина сами да го осъзнаем, и тогава идва ролята на обкръжението, приятелите, някой различен от нас, на когото се доверяваме. Те биха могли да ни подскажат каква да бъде следващата ни цел, за какво си заслужава да продължим приключението, наречено живот.

     Помните ли заклинанието, изречено от Пипи Дългото Чорапче във финалните редове от книгата на вълшебницата Астрид Линдгрен:

                    "Хайде, хапчета чудесни,

                     никога да не порЕсна."

     Именно, номерът е да се каже "порЕсна", а не "порасна"... 
А "хапчетата" може и да са най-обикновени грахови зрънца, които, за всеобща радост, вероятно действат на принципа на *плацебо ефекта. 
         Нека се надяваме, че ще се случи най-доброто!     :)

    *плацебо ефект - феномен, при който симптомите на пациента могат да се подобрят при лъжливо лечение, само защото пациентът вярва, че лечението му помага, независимо от медицинската гледна точка.