Времето

  Спряла съм се на мисъл на писателя-драматург Хенри ван Дайк, защото тя ме докосна. Усетила съм как минава времето в различните житейски ситуации, пречупено през емоционалното състояние на личността.

,,Времето е твърде бавно за тези, които чакат, твърде бързо за тези, които се страхуват, твърде дълго за тези, които страдат и твърде късо за тези, които празнуват. Но за тези, които обичат, времето е вечност.’’

Ще опиша как времето тече по-бързо или по-бавно в зависимост от ситуацията, в която си попаднал, и значението, което ù предаваш. Ще разкажа как чакащият, страхуващият се, страдащият, празнуващият и обичащият усещат времето.

  Докато чакаш, времето винаги ще ти се струва, че тече твърде бавно, колкото и да е то в действителност. Имаш определено очакване какво ще се случи, след като изтече това време, и тъй като нищо не ти гарантира, че очакваното от теб ще бъде реалност, започваш да изпитваш напрежение и тревога, от които усещаш, че времето тече все по-бавно. Очаквайки човекът до теб да продължава да отговаря на твоите чувства, може и да не видиш каква е днешната реалност. Тъй като смисълът на живота ти е той и любовта ти към него, не смееш да си отвориш широко очите. Не искаш да изгубиш това, което е било, и не виждаш, че най-вероятно си предаден, дори не можеш да го допуснеш. Или просто тайно се надяваш да не е истина. Болката, която изпитваш в сърцето си, е толкова силна, че те кара да гледаш през затворени очи и да живееш в очакване на желаната от теб реалност. Но когато ги отвориш, действителността ти удря такъв шамар, от който напрежението и тревогата не само че не изчезват, но и се засилват от това дали ще имаш сили да преживееш всичко и как ще продължиш. Как ще поставиш ново начало, кой е новият път, който да избереш да поемеш. Страхуваш се как ще се справиш с неизвестното, с което ще ти се наложи да се сблъскаш. Влюбеният е много отчаян в желанието си да върне времето назад и остава в миналото. Там се чувстваш по-добре. Нямаш смелостта да продължиш напред във времето, което е твърде бързо развиващо се за теб.

   Всеки е изпитвал чувството, че в даден момент от живота времето лети с такава скорост, че не можеш да го достигнеш. Изплъзва се, защото се страхуваш да вървиш с  темпото на времето  и така изоставаш и изоставаш,  докато спреш и без друго бавния си ход, за да се огледаш. Да видиш колко много си пропуснал, колко много хора и възможности са минали покрай теб, оставяйки ги да продължат, без да ги последваш. Да видиш колко много време е минало, но в живота на другите. А в твоя? Трябва да имаш смелостта да вървиш с по-бързо темпо, да откриеш подходящия момент, в който да превърнеш мечтите си в реалност. Както пише Джон Стайнбек  в романа си ,,На изток от рая’’ - ,,Ти можеш’’. Можеш, дори е задължително да се бориш за мечтите си, без да се страхуваш. Страхът те предпазва от някои опасни постъпки, но не трябва да се превръщаш в негов роб, който да те кара да бездействаш. Само ако спреш да се страхуваш, можеш да живееш истински без страдание. Трябва да действаш бързо и адекватно, да не изоставаш от случващото се. Миналото няма алтернативи и ако в дадения момент не реагираш, след това най-вероятно ще бъде късно. После ще съжаляваш, ще страдаш, но няма да има полза.

    Времето, прекарано в страдание, ти се струва толкова дълго, че започваш да си мислиш дали това страдание ще свърши, или ще си страдаш вечно. Защото когато усетиш в един момент, че за другия си се превърнал в нещо като нищо на света, страданието убива дори най-малката капчица сила за живот в теб. Усещаш че дните минават един след друг, изпразнени от съдържание. Съдържание, което да те кара да се чувстваш жив. Мислиш си, че нищо не ти се случва. И то е така, защото ти не допускаш нищо да се случи. Затваряш се колкото се може по-надълбоко и по-навътре в себе си, за да  си страдаш необезпокояван. Страданието може да те накара да се чувстваш толкова отчаян, че почти да спреш да живееш, а само да съществуваш и то  по най-жалкия начин. Занемаряваш дори и ежедневните си нужди от храна, вода, движение. Задушаваш се от собственото си съществуване. Блъскаш се в едно малко пространство и животът ти се струва толкова черен, че не виждаш нищо пред себе си. Така се оставяш на еднаквите дни и нощи, в които усещаш само болката. И колкото и врати да се отварят пред теб, все няма да те интересува, няма да имаш желание. Ще си живееш само ти и болката, без да забелязваш нищо от това, което се случва около теб. Разбира се, че е по-добре да научиш грозната и болезнена истина, отколкото да живееш в лъжа, но когато мислиш, че си с точния човек и си го обичал до себеотрицание, е много трудно да загърбиш всичко. Ще бъдеш готов на всичко, дори на повече от всичко, но за любовта са нужни двама. И ти оставаш немощен до момента, в който всичко е свършило.

    Но все пак ще дойде момент, в който може би провокиран от нещо или някого, подкрепен безусловно от приятел, решиш, че не можеш да продължаваш така и трябва да се промениш. Да промениш всичко, като започнеш първо от себе си, от начина, по който приемаш случващото се, отношението си към живота и хората в него. Да се замислиш и откриеш малките радости, които да изпълнят и осмислят деня ти. И така след безспирни усилия за стремеж към щастие дните ще преминат в щастливи месеци. Ще усетиш, че  вече болката не е по-силна от теб и можеш да я контролираш. Ще разбереш, че най-лошото вече е минало. Сърцето ти е било наранено, но е оздравяло и отново ще бъде в състояние да се радва на красотата в живота. Когато усетиш радостта от празника на твоята душа, че може отново да бъде щастлива, времето ще ти се стори толкова кратко, че всяка една малка радост ще е празник, за които все няма да ти е достатъчно времето да се нарадваш. Твърде кратко ще ти се струва времето, докато празнуваш. Ще искаш още и още, защото ще си щастлив, за разлика от начина, по който тягостно е текло времето, докато си страдал. И ще искаш  да празнуваш колкото се може по-дълго, почти винаги, за да не се върне онази болка, която те е разрушавала.

   След като си открил, че животът продължава и можеш да бъдеш щастлив, няма нищо по-хубаво от това да срещнеш истинската любов. Любовта, която да те кара да се усмихваш. Да срещнеш някого, който да заслужава твоята обич, защото само тогава времето е вечност. Вечност, в която има всичко, което ти е необходимо. Вечност, в която ти е приятно да живееш, защото не чакаш да продължават да отговарят на твоите чувства, а това просто се случва. Не се страхуваш да се впуснеш в живота. Не страдаш, защото не те нараняват, а обичаш и те обичат. Дори времето за празнуване ти е достатъчно, защото знаеш, че и следващият ден отново ще е празник. Когато обичаш и те обичат, всичкото време е твое и всяка минута, прекарана с човека до теб е цяла вечност, която те кара да се усмихваш и те окрилява. Имаш сили и увереност, че можеш да се справиш с всичко. Обичта ти дава сили да продължиш напред и осмисля съществуването ти. Дава щастие и ражда живот. Чрез нея разбираш как бие сърцето ти. Усещаш как се изпълваш с енергия. Вече можеш да дишаш и да почувстваш себе си. Да усетиш топлината на обичта. Имаш стимул за живот и много искри надежда, които правят живота ти толкова красив!

   Чакайки нещата да се нагласят сами, просто защото така искаш и защото така е било преди, не печелиш нищо. Трябва да не оставяш важните за теб неща в живота на случайността, а да се опитваш да се бориш за тях постоянно. Страхувайки се да видиш в какво се е превърнало отношението на любимия към теб, упорито стискаш очи. И когато се наложи да видиш реалността, бурята в душата ти не само че се е разразила, но и отломките след нея ти причиняват болка, която те кара да страдаш. Дълго време и усилия са необходими, за да можеш да се зарадваш на каквото и да е било. Нямаш желание да се веселиш, да празнуваш, докато не преодолееш това страдание. Защото за да празнуваш, трябва да не се чувстваш смазан и отчаян и да имаш сили да обичаш отново. Любовта може да те върне към живота, който е толкова красив, особено когато обичаш. Както пише Шекспир ,,Живеят само влюбените, останалите просто съществуват’’.