Отдавна не бях ходила на църква. Може би не толкова отдавна – от Великден. За някои, предполагам, е цяла вечност. Каква дума – вечност – миг, един живот, една любов, месец или...! В неделя отидох на църква. Беше Петдесетница – рождения ден на църквата. Всъщност не зная дали това има някакво значение; просто така се случи. Не влязох специално, стана случайно. Просто училището, в което трябваше да гласувам, беше точно отсреща. Видя ми се много символично – два храма в такава близост... И си казах: „Защо не? В единия не мога да се върна, но в другия мога да вляза винаги.”
Докато крачих към църквата, се замислих за вярата и църквата. И защо непременно като вярваме, трябва да влизаме в църква? Нима не е по-важно ние самите да сме храм? И когато сме на улицата, и когато сме в автобуса, и вкъщи... И не сме ли по-близо до Бог, когато сме някъде в планината, където свободата се усеща с всяка фибра на тялото и вярата е единственото, което имаме? А вярата не е ли наистина единственото, което е са ...