Животът е първият и най-големият Божи дар, който получаваме. Най-дългият и стръмен път, който изминаваме. Животът е само един. При него повторения няма. Просто няма време за тях. Понякога ни се иска да започнем отначало, да имаме нов старт, да поправим всяко нещо, което ни се е сторило като грешка в живота ни. Или с други думи имаме нужда от втори шанс с надеждата, че ще дадем път на доброто в нас и на доброто в хората около нас, за да имаме един по-добър живот. По-лесно ни е сякаш да дадем втори шанс в и за нашия живот, а и все пак житейските ситуации, в които изпадаме в повечето случай касаят преяко именно нас, не други хора, но има случаи, в които можем и трябва да дадем втори шанс на нечий живот и то в буквален смисъл. Готови ли сме да го направим? Скъпо ли струва една такава жертва? Или сме по-скоро склони да не надникваме в чуждите болка и страдание, за да подадем ръка и бъдем хора?

     Да знаеш, че някой живее чрез теб ... Да знаеш, че твоята помощ е била онази сила, която е върнала живеца в очите на някого, в очите на човек, борещ се за живота си, борещ се да посрещне идния ден и да се почувства обнадежден. Да подариш част от себе си, за да живее някой. Съществуват ли думи, които в пълнота да представят тази най-висша форма на хуманност? Но за хуманността не трябва просто да се говори, тя трябва да бъде извършена и почувствана.

     Когато нечие тяло страда в капана на болестта, душата живее в униние, скръб и отчаяние. Безнадежност витае в нас, съмнение, че ще можем да продължим напред ни обзема и всичко това е подплатено в страх. На мнозина от нас никога не ни се налага да изпитваме такива чувства и слава Богу, но не при всеки е така. Когато научим за тежкото здравословно състояние на някого, обхваща ни една съвсем спонтанна загриженост, съжаление, състрадание. Да,това е съвсем нормално. Както се казва, то показва, че сме хора. Но до колко е потребно състраданието без насреща да се поднесе и помощ от нашата страна, особено ако тя ни е по силите?

     Какво бихме направили, за да спасим нечий живот? Бихме рискували своя? Бихме дали своя живот? Или бихме подарили част от себе си, за да живее някой друг (трансплантация)? Ако разгледаме значимостта на последния вариант, най-хубавото при него е, че можем със сигурност да видим резултата от доброто, което сме сторили, щом видим излекувания на крака и цял живот ще живеем със знанието, че нечие сърце продължава да бие благодарение на нашата доброта. Защото доброто е мотивът за подобен акт, не търсенето на слава, признание и т.н., а желанието да помогнеш, да дариш надежда там, където може би е била изчезнала. А щастието, с което би се изпълнил един донор, надали може да бъде релевантно и сравнено с нещо друго. В такива моменти ти осмисляш и своя живот, променяш се, израстваш, отварят се духовните ти очи, защото си сторил нещо извън общата мярка. Сторил си добрина, която не просто дава втори шанс на някого, а направо му подарява втори живот. Сякаш човека се е родил наново, но този път с разликата, че в него живее частица от теб. Нима подобно нещо не е в състояние да промени нагласите както на донора, така и на рецепиента завинаги?

      Ако някой има колебания за донорството, резерви, опасения, може би тези неща биха се разсеяли, ако бъдат видени очите на един болен, ако се опитаме да вникнем в ежедневието на човек, който се бори и надява да посрещне утрешния ден. Трябва да се усети душевното терзание, мъката и болката. Без да видиш и съпреживееш тези неща е трудно да се решиш на такава стъпка като донорството. Сякаш не всички българи са достатъчно отворени за тази кауза, но всичко това отново коренспондира с човечността у нас. Но едно е ясно, не бива да обръщаме гръб, там където можем да помогнем. Не бива да отвръщаме поглед от очите, които търсят надежда. Не бива да отдръпваме ръката си от ръцете, които се протягат към нас. Давайте и сейте добро, за да получите и пожънете пак добро.