Никога не съм правила нещо мило за теб, никога не съм показвала явно чувствата си към теб, не успях да ти докажа какво истински значиш за мен. Пиша ти сега, а дори не знам дали това писмо ще стигне до теб. Не знам дали въобще ще го прочетеш, или просто, като видиш почерка ми, ще го захвърлиш. А как ми се иска да чуеш думите ми и да ме разбереш… Обичам те нежно, обичам те лудо и страстно, така, както едва ли някой те е обичал някога в този живот. Едва ли подозираш каква мъка и болка се таи в душата ми, когато ти не си до мен. Едва ли подозираш, че денем ти си в мислите ми, а вечер - в сънищата, че денонощно ти си с мен… Обичам те толкова силно, че за теб съм готова на всичко, бих направила дори и лудост, за да се боря за любовта ти. Влюбих се в теб. Сбърках ли? Май да … Боли ме, когато виждам как погледът ти бяга от мен. Защо преди ми каза, че ме обичаш, ако не е вярно? Защо беше с мен? Защо ме целуваше толкова нежно? Защо ме прегръщаше с цялата тази любов? Защо очите ти ме гледаха с толкова много обожание, а сега същите тези очи не искат да ме погледнат? Защо се радваше да чуеш гласа ми? Защо ме търсеше, а сега не искаш да ме видиш? Защо казваше, че грешката е в теб, като виждам обвинението в погледа ти? Защо? Защо? Защо те обичам толкова много, а ти не искаш да бъдеш с мен? Възможно ли е да обичаш някого толкова много, толкова силно, толкова искрено, да виждаш в него съдбата си, да виждаш себе си. Да си готов да пожертваш живота си за другия, да си готов да го последваш навсякъде. Но понякога, когато обичаш така, а него го няма, той идва само нощем в сънищата ти, в мечтите ти и заспиваш без него, и се събуждащ със сълзи в очите. И тогава остава само болката… и сляпата вяра… и безнадеждната надежда, че ще го откриеш отново… него… любовта… душата си. Но ти сигурно не можеш да ме разбереш. Когато ме гледаш, аз се разтопявам само от мисълта за твоите очи и не знам още колко ще издържа, умолявайки те ”любовта ми сподели”. Но нямам смелост да ти кажа, дори не знам как да го покажа, че всичко в теб ме кара да полудявам. Не искам да си далеч от мен. Питам се ”Защо? Защо за теб съм нищо? Защо си играеше с мен? За какво ли си мислиш ти сега? Какво ли съм в твоите очи?” Какво ли… не ми казвай-замълчи. Толкова ли много искам - да не си далеч от мен… Знам, ти може би няма да можеш да ме разбереш колко много ме боли, как всичко в мен кърви за теб. Никога повече няма да избършеш сълзите ми и да ме прегърнеш… А те исках, нуждаех се от теб, липсваше ми… И още е така. Още те обичам. Всичко беше толкова хубаво, но не ми е достатъчно. Не можех да живея за мига. Исках да сме заедно, да те имам в прегръдките си и това, че осъзнавах, че мечтата ми никога няма да стане реалност, ме убиваше. Моите страхове се сбъднаха, любовта ми загуби смисъла си и макар животът да продължава, тази любов оставя следи… Затваряйки очи, усещам падащите снежинки по лицето си, топлата ти прегръдка и допира от устните ти. Виждам дълбоките ти сини очи, гледащи право в мен, виждам чаровната ти усмивка. И седим така, само двамата… Отварям очи и всичко изчезва, все едно е било сън… Излизайки от вкъщи, вечер, долу пред вратата, виждам силуета ти, седиш, държиш телефона и набираш моя номер. И изведнъж всичко изчезва и теб те няма… Разхождайки се по улиците, се надявам да те срещна някъде, просто да те видя за миг… И не те виждам. Минавам покрай прозореца ти и се сещам толкова много неща, чувам как някъде далеч в миналото ти изричаш думите „обичам те”… И както на Коледа ми пожела да лягам и да ставам с мисълта за теб, аз лягам с тази мисъл и ставам с надеждата, че може би точно този ден ще те засека поне за малко, ще засека погледа ти. Но какво мога да направя? Мога само да се надявам. Превърнах се в друг човек. Човек, който вярва, бори се, надява се, върви напред. Ти ме научи на всичко това, ти ме научи да ме боли, а да се усмихвам. Ти ми научи да споделям, да казвам това, което мисля, да говоря. Не знам как, но след тази раздяла ти ми повлия, ти ме промени, без дори да имам време да го осмисля. Вярно е, че след раздялата боли. И днес както винаги мисля за теб и те желая все повече и повече с всяка изминала минута. Когато се запознахме, не мислех, че ще се влюбя в теб. Постоянно исках да ти звънна, да те срещна някъде случайно и дълго време не осъзнавах, че това чувство е любов. Това чувство трудно се признава, трудно излиза наяве. Знам, че ти си моята невъзможна любов, но няма да спра да се надявам, нито да спра да те желая. Дори и да поискаш да те забравя, няма да мога да изпълня желанието ти. За мен е мъчение да си близо до мен и да не мога да те прегърна. Да разговаряме и да крия любовта си. Ти си същността на живота ми, на моето сърце и душа! Обичам те и искам да знаеш това! Влезе в живота ми, без да съм те очаквала, открих любовта ти, без да съм я търсила! Липсваш ми ужасно много! Чувах смеха ти, имах любовта ти. Мислех, че не е нужно да полагам усилия, за да задържа щастието, което имах! Когато си влюбен, не мислиш за утре! Сега не си до мен. Всичко свързано с теб изглежда далечно. Но искам да знаеш, че когато и да ме потърсиш, аз ще бъда до теб, каквото и да ми струва това! Ще те обичам и ще се стремя да върна всичко между нас! Ще дам всичко от себе си, за да видя пак сините ти очи, да те държа в прегръдките си! Каквото и да ми струва това! Мина много време откакто сме разделени. Чувствам се странно, докато пиша тези редове. Но дълбоко в себе си вярвам, че ако бяхме опитали отново, ако бяхме се постарали да загладим нещата помежду си, щяхме сега да сме щастливи заедно. Знам, че не ми вярваш. Знам, че не би искал да повдигам тази тема и че всеки път, когато съм я повдигала, си излъчвал досада, но аз трябва да ти обясня какво чувствам. Минаха месеци от нашата раздяла. Дните минават, а аз забравих какво е истинско щастие. Миналите моменти не могат да се изтрият никога. Аз все още те обичам, въпреки че не си до мен! Пазя в сърцето си всеки спомен, всяка минута прекарана с теб. Пазя в сърцето си най-хубавото от живота! Не искам да вярвам, че пътищата ни са разделени завинаги… Липсваш ми безкрайно много! Не вярвам в това, че „да обичаш, е като песен да пееш, но няма песен без край!”.