Десетата Божия заповед гласи:

„Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си, нито нивата му, нито роба му, ни робинята му, ни вола му, ни осела му, нито никакъв негов добитък – НИЩО, което е на ближния ти.”  Изход 20:17

Като забранява да желаем каквото и да било, което принадлежи на ближния, десетата Божия заповед ни забранява да се отдаваме на завист. Тя навлиза в душата на човека и урежда вътрешната му чистота, предпазва го като му посочва кои вътрешни желания ще го отдалечат от богоподобното съвършенство. Тази заповед пресича злината в дълбочина, още в корена ù. Посочва, че не само кражбата или убийството е грях, но и пожеланието да ги извършиш.

Не пожелавай, това значи: не завиждай! Завистта е един от най-отвратителните пороци. Тя е ненаситна, мъчителна – преди всичко за този, у когото е; на основата на завистта стават много неправди и беззакония.

Тази последна заповед от десетословието, има особена ценност, защото тя стои на пътя на един тежък грях – завистта и препречва достъпа ù до сърцето, където се заражда. Никоя човешка съдебна институция не осъжда човека за неговите помисли, докато ги държи в тайна и не са видели бял свят. Но Божият съд, в своята любов и всеобхватност, влиза в най-вътрешното на човека и обръща внимание на най-скритите греховни помисли на човешкото сърце, за  да ги изкорени още в зародиш. Защото помислите раждат желанията, а желанията раждат делата, които определят вечното място и участ на човека.

Ларошфуко казва за завистта, че „е бяс, който не понася да добруват другите” .

Св. Василий дава следното определение за завистта: „Завистта е скръб поради благополучието на ближния.” От всички останали грехове, единствено завистта не носи радост, а скръб, породена от успехите на ближния. Това мъчително чувство е проява на егоизъм и подтиква човека към лоши действия. Завистта може да ескалира и да достигне до т. нар. екзистенциална завист, при която човек пожелава смъртта на някой друг. Такава завист изпитва сатаната: „По завист от дявола влезе в тоя свят смъртта” Паралипоменон 2:24. Поради този порок, Каин уби брат си Авел и стана първият в историята на човечеството убиец и братоубиец.

Християнската етика определя завистта като тежък порок, който е еднакво вреден  и за завиждащия и за този, на когото се завижда.

Според Новия Завет завистта е отрицателно състояние. То пречи на човека да изгради нормален обществен и християнски живот. В Новия Завет са описани случки, при които е проявен този порок „завист”. Например: учениците на св. Иоан Кръстител забелязват, че Иисус Христос, за Когото Предтечата свидетелства, кръщава и всички отивали при Него, а не при техния учител.

Плътският човек (имам предвид материалистът, а не духовният) е склонен към завист. Св. ап. Павел поучава римските християни така: „Както подобава през деня, да се държим благоприлично – без срамни гощавки и пиянство, без сладострастие и разюзданост, без раздор и завист, вземете оръжието на Господ Иисус Христос и не се пристрастявайте към грижите за плътта”.[1] За връзката между плътския характер на човека и завистта[2] св. ап. Павел говори и в друго свое послание: „Аз, братя, не можах да ви говоря като на духовни, а като на плътски хора, като на пеленачета в Христовата вяра. Нахраних ви с мляко, а не с твърда храна, защото не можете да я приемете, пък и сега още не можете , понеже сте плътски. И наистина, щом между вас има завист, вражда и разногласие, не сте ли плътски и не постъпвате ли по човешки?”.[3]

Свещеното Писание нарежда завистта сред делата на плътта и я смята за езически порок, който за съжаление се среща и сред християните не само тогава, но и днес. Завистта е показва духовна недостатъчност у християнина. Завистта разрушава съвместния живот в църквата и въобще в обществото.

В Послание до галатяни св. ап. Павел освен, че нарежда завистта сред осъдителните от религиозно-нравствена точка човешки деяния, но и я нарежда сред делата на плътта.[4]

Християните от северните провинции на Мала Азия били укорявани от езичниците, с които живеели, че нямали добродетелен живот. Тези укори станали повод св. ап. Петър да препоръча на тамошните християни да оставят „всяка злоба, всяко коварство, лицемерие, завист и всяко злословие”.[5]

Като отрицателно обществено явление завистта е заклеймена и от св. ап. Яков: „Но ако в сърцето си имате горчива завист и сте свадливи, не се самоизтъквайте и не се противопоставяйте на истината. Това не е мъдростта, която идва отгоре, а земна, плътска, бесовска. Защото където има завист и свадливост, там има безредие и всякакви злини”.[6]

Драстична завист разкрива Иисус Христос и в притчата за работниците на лозето и окото, което завижда. [7]

Поради завист и първосвещениците предават Иисус Христос: „Първосвещениците Го бяха предали от завист”.[8]

Завистта  е злина, която като змия се промъква в сърцето и душата на човека и със змийския си зъб го трови. Завистливият започва пагубния си подвиг със скръб  и го продължава с растяща мъка, без да очаква награда. И ако началото е толкова мрачно, можете да си представите какъв ще е краят!

Завистта като никоя друга страст наказва бързо и заслужено своя носител. Тя не може да понася славата на другия и я превръща в наказание за себе си. Тя не може да се примири с щастието на околните, не може да гледа радостта на ближните и я превръща в безутешна скръб за себе си. Св. Григори Богослов нарича завистта едновременно несправедлива и справедлива страст: „несправедлива, защото смущава покоя на всички добри хора и справедлива, понеже суши ония, които я хранят в себе си”

Завистта никога не е била движеща сила към успеха. Тя пречи на завиждащият да успее, защото вместо да го амбицира към съзидателен труд и работа над себе си за усъвършенстване, тя го руши и убива. Взирането в чуждите успехи и благополучие  не е довело никой да благополучие и успех, а напротив-до страдание и неуспехи. Завистникът се чувства обиден и наранен от преимуществата и дарбите на ближния, които не зависят от него и това го амбицира за мъст. Преди да е станал враг на другите, завистникът е станал враг на себе си!

Затова трябва да пазим сърцето си  чисто: да следим какви мисли и желания проникват в него и да отстраняваме всичко нечисто и да пресичаме всяка проява на завист, преди да е станала корен на други грехове. Трябва да не сме алчни и сребролюбиви, да не се сравняваме с другите, а да сме доволни от всичко в живота си, който ни е отреден от Бога. Да обичаме ближния и да се стремим към придобиване на духовна мъдрост. Св. Василий Велики ни дава чудесна поука и наставление: „Ако прогледнеш с разсъдъка си по-отвисоко, отколкото по човешки и устремиш взора си към истински прекрасното и похвалното, далеч ще бъдеш от това да смяташ каквото и да било тленно и земно като достойно за уважение и съревнование. А който е такъв и не се поразява от светски величия, до него никога не може да се доближи завистта!”