" Благодаря ти за всичко, Скъпа Валерия..."

                            ... от Сириус

Животът е като влакче на ужасите... плащаш и се качваш,

потапяйки се във вихъра... времето спира.  Тогава... мисля,

че всеки един от нас открива себе си в онези преплитащи се

един в друг образи на спомени от спрелия миг... Дали това

е подарък от Съдбата... и можем ли да ги оценим достойно

без човешката си арогантност? Бих искал да кажа, че слизайки от влакчето, продължаваме напред... обръщаме гръб на лика, появил се в тишината и времето отново връща нормалния си ход, но ние оставаме... една част от нас... тази, която осъзнаваме, избираща себе си... А ние можем ли да изберем себе си...?  Истината е, че бихме искали, но огледалото се превръща в поредното допълнение на нашето аз... когато застанем пред него, мечта, отразяваща онези ежедневни сълзи, попили сивотата на деня...

Знам, че всеки плаща тази цена... която е принуден да

приеме, вмествайки се в онези ръждясяли коловози,

наречени... Живот.

Още няколко години и ще забравя дори за тези редове...

болката ще отмине и всички ще станат, ръкопляскайки

от местата си... но не и аз... Завесите ще се спуснат и

въпросът за свалената маска и останалото празно лице

сдед това... ще остане. Иска ми се да мога да го пропусна

с усмивка... и някак да продължа към следващия спектакъл

без спомени и лице... готов винаги да бъда този... който

трябва да бъда в необходимия миг, но аз ли ще бъда това ?

Опитвам се да осмисля залеза от гледна точка на...

необоходимоостта... защото има моменти, в които

светлината не носи нищо друго, освен тъга.  Липсват ми

отминалите дни и въпреки че рядко се връщам към тях,

знам, че те винаги са тук... образи, вървящи безмълвно до

мен... напомнящи за себе си със поредния удар на Сърцето.

Сега съм тук... където винаги съм бил и забързаните удари

по клавишите отекват в съзнанието ми, напомнящи ми,

че няма вечни неща в този свят, затова всеки един от нас

трябва да се радва на поредния миг... който би могъл да е

последен. Красотата е именно в крайността и бавното

отминаване на Живота, даващ ни достатъчно време да

потърсим някакъв смисъл и да се опитаме да му вдъхнем

реалност. Радвам се, че все още мога да посочвам на другите

своите грешки, в опит те да бъдат осмислени и преодолени.

Възможността да се усмихна на всеки, прегръщайки го

с топлина и разбиране, е това, което винаги ще ми липсва

и именно затова ще се отдавам... доколкото мога...

Това, което губим и печелим във всеки един миг... сме ние

самите... печелим и после отново губим себе си... живеем в

сянката на измамното спокойствие, но когато се извърнем

назад... разбираме, че нищо не се е променило, колкото и да

сме се опитвали.

Можем да бягаме... но не и да избягаме...

Можем да обичаме... но не и да сме обичани...

и никога не можем да бъдем себе си докрай...

Винаги ще има една последна крачка пред нас,

деляща ни света и от другите.

Когато кръвта ми изтичаше, си спомних за шума на вълните

и онова спокойствие сутрин, когато отпочиналите очи се

пресичат с лъчите на изгрева. Мнозина определят самоубийците като страхливци или егоисти, но единствено те са способни да оценят Живота в неговата цялост и пълнота.

Много от себе си изгубих, загърбвайки миналото си и казвайки “мразя те“ на човека, който всъщност обичам... но аз трябва да продължа... с цената дори и на онзи кът, който оставих зад себе си и всичко, което някога съм искал... Ето... това е цената, която платих за да ти посветя тези редове... с която продължих да живея. Надявам се двамата да си докажем един на друг, че не е била напразна. Опирам се на теб Днес...  и ти благодаря от всички  онези частици на Сърцето си... пръснати в хаоса на моята душа.

Последният ми стих е на едно момче... но то вече е зад мен...

и се надявам един ден да ми прости, че избрах Сириус и Теб,

а не окончателния край, който бях приел и избрал. Мракът ме беше почти обгърнал... и аз го желаех... не мога да го отрека пред теб... толкова специална си за мен... и винаги си била... желаех го повече от всичко друго... желаех да разкъсам собствената си душа и всичко да свърши... Ако не ми се  беше обадила онази вечер в лудницата и не ме накара да  осъзная, че си до мен... Не знам и не искам да изричам

предположенията си... страхувам се, но исках да знаеш,

че съм тук  благодарение на теб... Ти ми даде силата да

се върна... въпреки болката... и сега... в този миг ти

подарявам своята...

... Сълза

Искам вихърът да ме прегърне...

... в светлина за теб да ме превърне.

Когато достигнеш до себе си... ще си далеч от мястото,

което Сърцето ти копнее... на другия край на света.

Животът е болка... и Истина.

Животът... си ти самият...

Огледаш ли се... навсякъде около теб ще виждаш себе си, но

вгледаш ли се само за миг в себе си... ще осъзнаеш, че всъщност там няма никой и никога не е имало... само една частица от...

... Звезда.