ДЕСЕТИ НОЕМВРИ, ПЕТЪК, 1989-ТА, ЧИРПАН
„Свободата, Санчо, е едно от най ценните блага, с които Бог дарява хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека!“ (Мигел ДЕ СЕРВАНТЕС)
Десети ноември, петък, 1989-та, Чирпан. Типичното ноемврийско време не даваше много поводи за оптимизъм. Все пак във въздуха се носеше някакво очакване, че нещо ще се случи, че нещо вече се случва. Това не беше случайно. На 9 ноември падна Берлинската стена. Символ на Студената война, на разделението между Изтока и Запада. 1400 километра отчуждение. В Прага и други големи градове в тогавашна Чехословакия стотици хиляди демонстранти бяха по улиците. В България, под, наглед спокойната повърхност, клокочеше и набираше сила нещо непознато, но силно. Един по един се натрупваха факти: на 10-ти септември поименно бяха реабилитирани българските политически емигранти, репресирани в СССР; на 13-ти октомври в София пристига Румяна Узунова, първият политически емигрант, който получи официално разрешение да пребивава в страната като чужд гражданин; на 16-ти октомври в София започва европейска екологична среща; на 26-ти октомври милицията спря със сила подписка на „Екогласност” в градинката пред “Кристал”.
Та същата тази вечер седяхме кротко в коктейл бара с моя съученик Евгени и отпивахме бавно от питиетата на фона на любими рок балади (бяхме тридесетгодишни по онова време). Беше малко след осем часа, когато в малкото заведение със седем-осем маси буквално връхлетя Павлина, тогава двадесетгодишна млада дама (от години живее в Пазарджик, ако не греша). Още с появата си, тя изкрещя: „Живков падна!“. Настъпи гробна тишина, която продължи няколко секунди. Сякаш това време бе нужно на хората да осъзнаят и да повярват, че правешкият хитрец е паднал от власт, след като повече от 33 години бе господствал над България, изглеждайки вечен на това място! Последва експлозия от възторжени викове, прегръдки, поздравления. Всеки крещеше нещо, всеки искаше да каже нещо. Съдържателите на заведението Димо и Тошко (сега Димо е в Англия, а Тошко в Австралия) наляха на всички по питие и купонът започна. Постепенно центърът се изпълни с хора. Едни влизаха при нас, други излизаха, за да отидат при свои приятели. В очите на хората се четеше щастие и надежда. Продължихме до късно. После отидохме в барчето на хотела. И, така до ранни утринни зори. Това бе нощта на опиянението от свободата!
От тази паметна нощ изминаха 25 години. Всеки има своята история за тях. Но, нека никога не забравяме десети ноември, петък, 1989-та. Защото тогава за пръв път вкусихме свободата!
Георги МИЛАНОВ
© Георги Миланов Всички права запазени
Ама защо Димо и Тошко сега, след като изгря свободата,не са тука,а са в Англия и Австралия?
И защо още толкова хора или забягнаха, или измряха, та населението на България намаля с два и половина милиона?
Двайсет и пет години са достатъчно дълъг период, за да се разбере, за да се види, че това, което изгря в България на 10 ноември 1989 година, не беше свободата, а колониално робство.