Комуникацията ще убие контакта, рано или късно, или още тази вечер в чата...

Прекалено многото взаимодействия с цел взаимоотношения ще ни оставят напълно самотни и погълнати от пукащи се зелени балончета с отметка в тях. Какво лекуваме там? Търсим? Кого? Жив мъж/жена дали е тъждествено равно на псевдоним в режим SkypeMe?

Виртуалният контакт е привлекателен, лишен от всички форми на загрубял битовизъм и човешка свян, там, където всичко се определя от статуси и постинги, а готовността да разговаряш на каквато и да е тема, от цвета на съмнително балонче, там, където приятелското обкръжение се измерва в брой абонати, а мъжете с лекота подаряват „прегръщащо мече”, та въпросът ми е, там има ли място за нас самите? Може би сами предпочитаме да се лишим от реално присъствие? В крайна сметка, чорапите на нито един мъж в Skype не миришат, а ако аз не съм измила косата си днес, то вие няма как да забележите...

Стремежът към виртуална уникалност, може ли да доведе до реален прогрес? Може ли Гугъл да издири и предостави истински, съществуващ интелект в истинска, кръвоснабдена човешка глава?

Всичко това са само въпроси, отговорът на които би могъл да бъде единствено елементарна констатация, а в най-добрия случай би опрял до практикуването на т.нар „свободен избор”. По всяка вероятност, много подобно на реалността във виртуалността се е зародило копие на това, което тук на земята наричаме съдба, обяснение на необяснимото, оправдание или просто за етикет на примирението. Съдба. В този ред на мисли, сигурно съществува нещо, което може да се определи като „виртуална предопределеност” или с други думи „Skype орисия”...

Да, изолираме се, да, губим контакта, да, оглушаваме, докато чуваме и онемяваме, докато говорим, но... Да приложим един абсурден пример! Ако майката на Хитлер бе предусетила, бе знаела какво чудо ще роди и отгледа, щеше ли майката на Хитлер да се откаже, щеше ли?

Риск? От какво да се страхуваме? В крайна сметка страхът е присъщ на хората, може ли мехурчетата да се страхуват? Предполагам, че единствено можем да се опасяваме от това да поискаме зелената отметка отсреща да оживее... а след като оживее, да се окаже, че най-подходящото изречение за случая е „Внимавай какво си пожелаваш!”, демек да се окаже, че той/тя не е съвсем... абе не е така както го беше написал в чата. И какво от това? Връзките се прекратяват, бракове се разтрогват, работни места се напускат, балончетата се трият с един клик и дори има опция да ги блокираш, което ще да е нещо подобно на земното „Сбогом!”.

В Skype има точно толкова заблуда, колкото в един обикновен ден тук на нашата планета. Разликата е в това, че на едното място заблудата може да се украси, с цел да се продаде по-добре и много повече пъти, а на другото заблудата си е проста и гола заблуда, която всички виждат, никой не купува и се продава в изолирани случаи, които за кратко наричаме „Сляпа неделя”. Всичко това ужасно наподобява телевизия, сякаш всеки виртуален профил на реално съществуващ човек е негов собствен телевизионен канал, където той може да излъчи една и съща реклама колкото пъти пожелае или поне толкова, колкото пъти са му необходими, за да достигне до желания пазарен ръст. Има ли такова нещо като Skype маркетинг? Продаваме ли се?

В ежедневието си той може да работи за малка заплата на кофти място с кофти колеги, може да се бори с акне, оплешивяване и плесен, избиваща в банята. Тя, може би, страда от постоянен предменструален синдром, бори се с килограми и разрушава мастни депа, а в дните, когато не го прави, се бие срещу още по-опасни врагове, например загорялата мазнина по фурната и котления камък в пералнята... Обаче на честотите на собствените си виртуални канали и двамата четат поезия, цитират ту Ницше, ту Паулу Коелю за по-забавно, поздравяват се с джаз парчета, които иначе никога не биха слушали и говорят за ходенето до село, като за „приятна разходка сред природата”, забравих да кажа, че и той, и тя,  бидейки знаменитости в собствените си програми, обожават природата, животните, разходките, виното, съвременната литература... Какво по-хубаво от това? И какво от това?

Може би има все пак шанс за реален прогрес? Има, естествено! Така или иначе ти се налага да четеш, да използваш повече думи, отколкото някога си си представял, а и дори да не стане точно така, то можем да се надяваме горещо на едно елементарно ограмотяване и обогатяване. Дано след толкова много писане не остане нито един мъж или жена, които пишат „сигОрно”, „сваДба”, „съжЕлявам”... Може ли Skype да постигне това, за което се бориха Иван Вазов, началната ти учителка, майка ти и отчасти баща ти? Може ли? Не може. И какво от това?

Приемаме, че действителността си е действителността, а Skype е по-скоро това, което бихме искали да бъдем или измамна версия на гореспоменатата, но... Него толкова много пъти го обвиниха в измама, толкова много пъти го заклеймиха като жалък, като безполезен, като абсурден и елементарен, толкова много пъти, че ми иде да се разплача... Обаче, каква е гаранцията, че ако умея да те изпързалям в Skype, няма да успея да го направя и на живо? Пример! Ако в течение на даден разговор, чат, аз леееко загатна, че гръдната ми обиколка е например сто и петнадесет сантиметра, после си слагам сутиен с подплънки и съм те излъгала, обаче ти си визуално задоволен. Ако обаче ти кажа, че гръдната ми е сто и петнадесет, на теб ти текнат лигите, а аз просто съм имала предвид, че съм с широк гръб, тогава аз не съм те лъгала, но ти пък си безкрайно незадоволен от голата истина! Какво искаш в такъв един случай? Истината? Skype или реалност? Можем ли аз и сутиенът ми да прецакаме теб и очакванията ти? Можем. Ти нас също.

На едно друго ниво активното ни присъствие както в живия живот, така и в този, основан на байтове, пиксели и файлове, се дължи на естествената ни потребност да притежаваме и умножаваме. Защо ли? Дали защото едно никога не стига, дали защото две е повече от едно, хората не са гладни, хората са лакоми. За чувства, за емоции, за преживявания, за спомени, за удоволствия, за проблеми и несгоди дори. Пределно ясно е, че докато има търсене, ще има предлагане... Аз/ти на улицата, аз/ти в Skype фактически сме двете страни на една и съща монета, които за жалост никога няма да се видят очи в очи, което за съжаление ще кара мен/теб да търсим отражението си в чужди очи/монети. И ако все пак имаме възможност да моделираме отражението, то нека това стане от ъгъла на най-добрата ни снимка, естествено леко барната от PhotoShop, пък дано стигнем там, където искаме да бъдем, ако изобщо знаем какво искаме.

-         Звезди ли искаш да ти свалям? – попитал някога скайпиращият герой.

-         Много ясно! – отговорила героинята.

Ако не ти е проблем - направо я вземи и я качи на небето – бих добавила аз. Няма невъзможни неща, а и да има... Какво от това?

„Too much love will kill you”, са казали момчетата от Queen.

„От имане глава не боли” е казала алчната ти/ми баба.