Това стихотворение е част от поемата „Реквием”, имаща за основа личната трагедия на Ана Ахматова: Нейният син Лев Гумильов (син на поета Николай Гумильов, разстрелян през 1921 год. по скълъпен процес) е на три пъти арестуван – през 1935 г., 1938 г. (лежи в лагер за 5 години) и 1949 г. (осъден на разстрел, помилван и заточен в лагер до 1956 г.).
„Реквием” е не само лична трагедия, това в пълна степен е трагедия на целия руски народ. През сталинските лагери са преминали (по различни източници) повече от 5 млн. души, едва 2 млн. са се върнали по домовете си, разстреляни по бързата процедура са около 760 хил. човека, „разкулачени” са около 10 млн., 7 млн. са уморени от глад в т. нар. ”голодомор”. Никой не може да каже с точност колко са жертвите на сталинския и последвалия след него "социализъм".
В основата си „Реквием” е създаден през 1935-1940 г., но едва през 1950 г. Ахматова го записва на хартия. Някои части са дописани в края на 50-те и началото на 60-те години, а за първи път поемата е публикувана пред 1988 г. – 22 години след смъртта на поетесата. Творбата е замислена като лирически цикъл от стихотворения и едва по-късно наречена поема. Тя е твърде голяма, за да бъде публикувана тук. Предлагам ви само една част от нея – „Посвещение” – написана през 1957 г., но тя е достатъчна, за да се схване общата идея на цялото произведение.
Д.Г.
ПОСВЯЩЕНИЕ
Анна Ахматова
Перед этим горем гнутся горы,
Не течет великая река,
Но крепки тюремные затворы,
А за ними "каторжные норы"
И смертельная тоска.
Для кого-то веет ветер свежий,
Для кого-то нежится закат -
Мы не знаем, мы повсюду те же,
Слышим лишь ключей постылый скрежет
Да шаги тяжелые солдат.
Подымались как к обедне ранней,
По столице одичалой шли,
Там встречались, мертвых бездыханней,
Солнце ниже, и Нева туманней,
А надежда все поет вдали.
Приговор... И сразу слезы хлынут,
Ото всех уже отделена,
Словно с болью жизнь из сердца вынут,
Словно грубо навзничь опрокинут,
Но идет... Шатается... Одна...
Где теперь невольные подруги
Двух моих осатанелых лет?
Что им чудится в сибирской вьюге,
Что мерещится им в лунном круге?
Им я шлю прощальный свой привет.
1 апреля 1957, Ленинград
ПОСВЕЩЕНИЕ
Анна Ахматова
Пред тези мъки планини се гънат,
и не тече великата река,
но здрави са тъмничните резета,
зад тях „каторжни дупки” тънат
в убийствена тъга.
За някого си вятър свеж подухва,
За някого се нежи заник тих –
а ний не знаем, ние все сме вътре,
слушаме как ключ омразен скърца
и тежки стъпки на войник.
Събудени като за литургия ранна,
през пуста столица вървим,
там срещаме мъртвешко бездихание,
студено слънце, Нева във воали,
а надеждата изчезва като дим.
Присъда... Отведнаж потичат сълзи,
от всички аз съм разделена веч.
И сякаш с вик живота ми изтръгнат,
като че грубо възнак преобърнат,
върви... клатушка се... напред...
Къде са днес, другарките ми свидни,
от мойте дълги две години в страх?
Какво в сибирски мраз им се привижда?
Какво бленуват в сънищата лунни?
Изпращам им прощален поздрав аз.
Превод: Д.Г.
© Димитър Ганев Всички права запазени