Sometimes I dream that I’m a bird
And I’ve been cuddled by twilight.
An early riser mower runs
Along the stellar crickets tide.
The heavens buttonhole’s embroidered
Along the horizon by golden sting,
Around the sun – wax burning drop.
In this fine morn don’t wake me, please!
The air’s flavored by a cherry,
And burst in sweetness, and so tart.
The vanity’s unnecessary
And you know you are still alive.
Then only I feel really happy.
My hands are scooping endless blue.
When I’m a photon, tear, air,
A verse conceived in silence true.
Perhaps we’ve flied another time
The Lord has been naïve pilgrim,
So far before we have be born
And hopeless landing us at here.
Are we a butterfly’s herbarium?
Does some torn have pinned our wings?
Believe me, people there are still angels.
Go on and fly while even dream.
Понякога сънувам, че съм птица
и ме прегръща теменужен здрач.
А приливите звездни на щурците
пресича подранилият косач.
На хоризонта с тънък златен косъм
обточва се небесният илик
край слънцето – пламтяща капка восък.
Не ме будете, моля, в този миг!
Когато въздухът е с вкус на вишня,
разпукана от сладост, и тръпчив
и суетата е така излишна,
и знаеш, че си още много жив.
Щастлива съм единствено тогава –
ръцете ми загребват синева,
когато съм фотон, сълза и вятър,
наченат стих в безмерна тишина.
Летели сме – навярно в друго време,
и Бог е бил наивен пилигрим –
далеч преди да сме били родени
и безвъзвратно да се приземим.
Дали сме пеперуди във хербарий,
крилете ни забодоха ли с трън?
Повярвайте ми – има още ангели.
Летете, хора, даже и на сън!
© Валентина Йотова Всички права запазени