Дъждът се сипеше на отчайващи талази. Сякаш цял порой се изливаше от небето. И то беше едно такова сиво и мрачно, сякаш скърбящо за всичките полумъртви, изнурени от вечни битки за душите си жалки подобия на човешки създания. И светът беше един такъв мръсен и унищожителен, сякаш желаеше да погълне и стопи и малката им съпротива. Сякаш и той искаше да нарани повече, отколкото е бил наранен. Но едва ли имаше смисъл. Душите на страдалците и без това бяха достатъчно кървящи и те вървяха на омърлушени редици един до друг, отдавна приели черната си съдба. Никой и нищо нямаше да я променят. Нито те, нито Бога, в който отдавна бяха престанали да вярват. Влачеха тежките си вериги и се чудеха чии непростими грехове плащат- свои или чужди. Но дори и да знаеха, болката им нямаше да стане по- малка.
Те бяха цветиста редица от най- различни сортове и общества. На един беше умряла жена му, на друг детето му, трети беше израснал без майка, четвърти - без баща, пети пък никога не беше познал родителска ...