Славей беше кацнал на едно от дръвчетата, които така бяха преплели клончета едно в друг, че бяха създали естествен тунел над алеята. Беше пролет и мириса на новото и очакваното щастие се носеше във въздуха. Влюбени един след друг идваха и си заминаваха. Никой не се сещаше да погледне нагоре към дърветата да види тяхната красота, интересуваха се само от сянката и от мириса на току-що разцъфналите пъпки на овошките. Никой не търсеше да види птичките, които пееха красиво и докосват душата ти. За съжаление дори се намираше някой да каже, че общината трябва да смени диска, защото музиката не му харесвала...
А славеят пееше своята песен и сякаш с всеки изминал ден тя ставаше по-тъжна и по-тъжна. Листата на дърветата всеки ден бавно падаха по алеята, а хората не забелязваха, че стъпват върху тях и продължаваха да се надлъгват в любовта. А дърветата бавно умираха, а беше пролет. Новото и красивото, което трябваше да дойде, отново не караше хората да погледнат към природата. Точно обратното, ка ...