4.12.2020 г., 8:50 ч.

02.12 

  Проза
433 0 1
2 мин за четене

"- Няма значение кой път ще поемеш - усмихна се загадъчно Котаракът.

- ... стига да стигна някъде. - допълни Алиса

- О, това със сигурност ще се случи, каза Котаракът, стига да вървиш достатъчно дълго"

"Алиса в Страната на Чудесата"

 

Път като всички останали.

Криволичещ на места, тук-таме с някоя дупка, която така те разтърсваше, че ако се рееш някъде в нищото, определено те връща в реалността.

Реалност, различна от тази на останалите.

Време, което се надпреварваше със... себе си.

Чувства, които блъскаха по стените на стаята на забравата.

Викове, които може би някой, някъде чуваше или щеше да чуе някога.

Надежда, която не умираше.

Вяра, която крачеше смело до Любов, която не угасваше.

Чувства, които бяха толкова дълбоки и силни, че успяваха да проникнат и в най - закътаните местенца, обвити в мрак и тишина.

Месец, който засилваше усещането за безтегловност, караше те да се чувстваш самотен, отблъснат, неразбран, отхвърлен...

Месец, който носеше тъга и въпроси като:

"Ще се науча ли някога да си бъда самодостатъчна?" ...

(Научаваш се, с времето. Трудно е, притиска те, блъска те, понякога те удря, но се научаваш).

Пътят беше все така същият, но и не съвсем.

Резките му завои напомняха за променливия ти характер, а дупките и пукнатините по него за силата, която имаш в слабостта си, и за убежденията ти колко не ставаш за обичане.

Път като на всички останали, но и толкова различен.

Път, водещ към посока, която беше толкова много... Ти.

Сблъсъкът с теб беше така неизбежен, но толкова желан, че всичко твое ме дърпаше към теб със силата на земното притегляне; на вулкани, урагани и всички възможни природни бедствия и стихии, познати на човечеството.

Загасваха огньовете, демоните замлъкваха, а триглавите кучета кротко заспиваха в краката ти.

Стените на собствения ми Ад рухваха и настъпваше тишина.

Чакана, мечтана и жадувана, споделена тишина.

Тишина по - силна от най - силните викове и по - мощна от най - разтърсващото земетресение.

Дефибрилаторът, от който се нуждаеше душата ми.

Токът, който ме поддържаше жива.

Ти.

 

Послепис: "Една жена се обича смело, с цяло сърце и с много любов", Любомира Димов

 

* Ето така те обичам!!! *

© Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??