Черният кадилак модел 1963–та се бе оказал пълна бракма, след кратко въртене на гуми двигателят му бе сдал багажа. Да, шофьорът ги бе предупредил, че може да стане така, но когато си абитуриент, и то подпийнал порядъчно, не ти е до тъпи предупреждения. Важното е да става купон, да изстискваш всичко, което предлага животът, по възможност до последната капка.     

  А сега какво? Тъпият мотор се пръсна и трябва да чакат минимум пет часа да дойде друга кола да ги вземе. Кувертите, купонът, всичко бе отишло на кино, а другите сигурно вече повръщаха.

  На Маги не ù се стоеше при жалката трошката, освен това другите вече толкова се бяха изнервили, че не се траеха. Да не говорим за онзи смотаняк Никола, който след две бири стана толкова отворен, че си позволи да ù опипа гърдите и след недвусмислено намигване да подметне: “Как са новите еърбеци?”

  Маги отпи голяма глътка уиски от шишето, което ù подадоха, после си взе чантичката и тръгна нагоре по пътя без ясна идея къде иска да отиде. Някой ù подвикна нещо, но кънтящите ù от изпития алкохол уши не успяха да доловят думите, а само гръмкия смях, който ги последва. Простаци!

  Маги не се чувстваше много сигурна на високите си токчета, въпреки че бе доста тренирана, но едно е да ходиш на „кокили” трезвен, а съвсем друго, когато си на три големи уискита, приблизително. Не че се чувстваше пияна, просто ù беше едно такова… мърляво. Какъв провал на най–чаканото събитие в живота!

  Стигна до завоя и хвърли бегъл поглед назад. Онези продължаваха да се наливат, с изключение на шофьора, който гледаше с празен поглед сивкавия дим, издигащ се изпод капака. След минута досадната гледка изчезна. Сама, най–сетне. Извади от чантичката си малка манерка с уиски и отпи жадно с надеждата да си подобри настроението.

  По едно време се олюля и с мъка успя да запази равновесие. Зачуди се къде е тръгнала, но не можа да намери отговор на този въпрос. Седна да си почине на един крайпътен камък. Краката я боляха, въпреки че бе вървяла само няколкостотин метра. А там в ресторанта сигурно вече се вихреха танци.

  Хич не ù се връщаше при колата, но сгъстяващият се здрач и тишината на пустия планински път започваха да ù се струват плашещи. На всичкото отгоре алкохолът като че ли я хвана здраво тъкмо в този момент. Виеше ù се свят и ù се гадеше. Бръкна си в гърлото и направи опит да предизвика повръщане. Пицата, която бе изяла на обяд, обаче се заинати, явно не ù се излизаше навън. Изправи се на омекналите си крака и тръгна със залитаща походка към колата. Главата ù се люшкаше, а очите трудно успяваха да се фокусират върху пътя. Някъде в далечината ехтеше добре познатото броене. Едно, две, три…

  Пронизващ вой на спирачки влетя в заглъхналите уши на Маги и тя изтрезня за секунди дотолкова, че да осъзнае, че върви в средата на платното. Незнайно как се бе озовала там. Инстинктивно понечи да се хвърли към канавката, но краката ù бяха като вкопани в асфалта. В момента, в който извърташе глава за да посрещне съдбата си, нещо профуча на сантиметри от десния ù крак и се заби в крайпътно дърво сред грохот на мачкащи се ламарини. Маги залитна встрани, блъсната от въздушната струя на автомобила, но успя да се задържи на крака. Секунда по–късно обаче замъгленото ù от алкохола съзнание изключи напълно и тя се пльосна тежко по корем.

   Маги се свести бързо и се надигна. Усещаше дискомфорт в дясната гърда. Сведе очи и видя, че единият от силиконовите импланти, подарък от родителите ù по случай завършването, е сериозно деформиран. Направо се бе пръснал при падането. Маги плъзна длан в сутиена си, където напипа стърчащ ръб, изохка по–скоро от изненада, отколкото от болка. Гърдата ù приличаше на смачкана гюдерия. Разплака се. Изпитваше ужас при мисълта, че съучениците ù ще я видят в такова състояние. Пицата най–накрая се накани да излезе на светло.

  След минута Маги си даде сметка, че се е разминала на косъм от смъртта и погледна към купчината ламарина, обгърнала крайпътното дърво. В радиус от десетина метра бяха разпръснати хиляди отломки. Изправи се на крака и се загледа в смачкания до неузнаваемост автомобил. Върху разкривения волан лежеше мъртвешки бледо, разранено лице на млада жена. После една ръка се провеси над страничната вратата и застина в неестествено положение. Маги отстъпи стреснато назад и започна да хапе притеснено устни.

  Маги закрещя за помощ, но в отговор чу само познатото едно, две, три…

  Ранената жена проплака и размърда устни в опит да каже нещо. Не успя. Челото ù се бърчеше от болка, брадичката ù трепереше, но главата ù оставаше неподвижна, опряна в разбития волан. Очите ù, едното от които полузатворено от грозна подутина, гледаха с надежда към Маги.

  – Помогнете ми – промълви с немощен глас жената.

  Маги се отърси от вцепенението си. Извади телефона си и се обади на едно от момчетата, останали при колата.

  – Чуваш ли ме? Кажи им на онези да спрат да викат! Слушай! За малко да ме прегазят, както си вървях край пътя. Не, не, добре съм, горе долу, само леко ме закачи колата. Обади се и  извикай линейка, щото онази с колата май е пострадала сериозно. Действай, веднага! Идвате ли? Добре. А… донеси си сакото, искам да се наметна. Не ме питай защо! Не е за разправяне. Просто го донеси. Нали ти казах, че само леко ме забърса.

  Жената продължаваше да хленчи, молейки за помощ. Маги се приближи неохотно.

  – Помогнете… боли… ужасно боли…

  – Много съжалявам, госпожо. Линейката идва, така че… всичко ще е наред. Просто не мърдайте и това е. Няма страшно.

  – Боли… боли… – шептеше с хриптящ глас жената.

  Маги се почеса по врата, зареяла замислен поглед в небето. Извади манерката и я поднесе към разкървавените устни на жената.

  – Ето, пийнете, това ще облекчи болката.

  Жената като че ли не разбираше какво ù говорят.

  – Пийнете, пийнете, госпожо. Ха така, ще се почувствате по–добре. Нищо повече не мога да направя, не съм ходила на курс за първа помощ.

  Жената се задави, но все пак успя да погълне по–голямата част от съдържанието на манерката, другата се разля по врата ù. Мускулите на лицето ù веднага се поотпуснаха.

 ***

 Когато упойката започна да губи действие, Маги отвори очи и се загледа в снежнобялата стена на самостоятелната стая, в която бе настанена. Баща ù, който седеше до леглото, се усмихна и я потупа по рамото.

  – Как си, моето момиче?

  – Добре, тате.

  – Докторът подмени повредения имплант, така че всичко е наред. Нямаш грижи.

  – Да, тате.

  – Съжалявам за проваления бал, но важното е, че си жива и здрава.

  – Да, тате.

  – Само като си помисля, че можеше да загинеш …

  – Мама къде е?

  – Отиде да пуши навън.

  – Какво стана с онази жена?

  – Коя?

  – Онази с колата.

  – Ааа… говорих преди час с адвоката. Смята, че можем да я осъдим. Кръвната проба показала наличие на алкохол. Млада жена, на трийсет години, образована, от добро семейство, а да кара пияна. Направо не мога да повярвам. За малко да затрие милото ми момиченце.

  Маги изчака да получи дължимата целувка по–бузата, след което попита:

  – Значи е добре?

  – Какво ти пука за нея. Ти гледай себе си. Ще я съдя, мамицата ù,  поне разходите ще си върнем, ако не друго.

  – Ами…

  – Няма ами! Какво като ще остане парализирана за цял живот! Никакво съчувствие за такива като нея! Да е мислила преди да сяда пияна зад волана. И догодина, като изкараш шофьорска книжка, никакво пиене, ясно?

  – Да, тате.