Ще се разрази крепка бран. На това място ще има двууст кладенец… И ще предаде Бог в ръцете на царя измаилтяните. И ще освободи всички свои. И ще съгради корабни оръжия… И тогава ще се изпълни казаното. Лъв и куче зад него ще се погнат. И идващият от Рим цар ще дойде на мястото, наречено Вардия… и ще дойде на мястото, където има скрит съд. И ще удари в медното капище, където е самият съд. По повеление Божие той ще се открие. И ще обложи с дан хората. С това злато ще излязат от Рим множество хора и по същия път ще отидат в Седмовръх. И по земята никой не ще му се съпротивлява. С него ще бъде Бог.
Из апокриф „Видение на пророк Данаил за царете, за последните дни и за края на света”
Разнобрад стоеше пред двойната порта на Къщата с маймунката и гледаше невярвашо раздробеното си копие.
– Не е честно! – изпищя той. – Първо глупавият Ян Бибиян ме превръща в мях и ме пука с ритник, после още по-глупавият Вергилий ме пробива с нокът, тъкмо преди да завладея света, дангалакът Сабазий-Загрей ми отмъква кратера, където си държа любимото мляко, дъртата вещица ме превръща в Стоящ пред врати над Извора на нимфите, претарашва тайната ми пещера и отнася всичките ми съкровища, а сега ти ми чупиш безценното неуязвимо копие с някаква неандерталска каменна пръчка. Не е честно!
– А честно ли е да затваряш хора в дървета, да ги държиш там с години и да ги караш да ти прислужват, а? Честно ли е да вкаменяваш други, а трети да убиваш? Това честно ли е? Заради теб и Джуджилейла изгубихме златната ябълка! – извика Джъд. – И това в ръцете ми не е „някаква си пръчка“! Ти ей сега ще изпиташ силата ѝ!
– Силата ѝ? Няма нищо, което е в състояние да победи копието на Хаоса, освен… – магьосникът се запъна, очите му се ококориха от изненада и от гърдите му се отрони отчаян вопъл.
– Стрелата на Перун! – извика тържествуващо Джъд и метна непретенциозното каменно оръжие на Гръмовержеца към паникьосания, суетящ се насам-натам магьосник.
Стрелата го подхвана, издигна го до върха на колоната и го запрати на площадката отгоре. Емпусът замръзна там като огромен прилеп със забодени и сраснали се със стената криле. После те потънаха в камъка, а на мястото на магьосника сега имаше малка плешива маймунка, седнала на колоната с подвити петопръсти крака и опашка и положени на острите колене космати петопръсти лапи.
– Да се надяваме, че тази маймунка никога няма да слезе от клона и никого повече няма да убие – каза натъртено Джъд.
– Няма – усмихна се Гуо. – Не знае как.
– Ти как слизаше? – полюбопитства момчето, докато двамата се настаняваха на гърба на грифона, за да полетят пак към езерото.
– Всичко е в мисълта. И в таланта – каза художникът. – Първо си измисляш четка, после палитра, накрая рисуваш с тях на стената стълба и слизаш – това е! Съвсем просто!
– За някои не е.
– Затова казах – талант и въображение. Нямаш ли ги – не става.
– Ами нека Стоящият пред врати да си остане да стои пред вратите за вечни времена – така му се пада!
– А ние преди тръгване да вземем малко ръжена плява от покрива на пристройката, може да ни потрябва.
Когато стигнаха до езерото, Церемонията беше в разгара си. Джуджилейла се беше върнала от мисията си, явно неуспешна, стоеше встрани от тълпата, стиснала торбичката с остатъци от пепелта, и разярено продължаваше да бълва жаби. Белият облак беше увиснал над трибуната и търсеше някого. Сабазий се очертаваше на хоризонта като заснежена планина, която постепенно се приближаваше.
– Идва от Клисура – каза Джъд. – Може той, Сюе и вещицата да успеят да угасят вулкана.
– Едва ли – усъмни се архангелът и посочи стелещия се над платото черен дим. –Засега само го задържат.
– Ще ми обясни ли някой най-после какво става тук? – попита Илинда, а великолепните ѝ кристални очи погледнаха момчето строго и изпитателно.
Джъд въздъхна, подаде стрелата на Перун и започна да разказва историята отначало. Когато стигна до бележката на фалшивата стена пред залата с кораба, Джуджилейла не издържа и се намеси:
– Бележката беше за Куцулан – каза намусено тя. – Можеше случайно да се натъкне на разковничето, както направи ти. Той често използваше малкия проход, за да излиза на платото. Ноктите му са много остри и няма нужда от приспособления, за да се катери. Някога се е качвал и по големия тунел, но казва, че не му е удобен. Можеше да реши да мине през него, за разнообразие, и да се натъкне на стена там, където преди я е нямало, да се усъмни и да използва разковничето. Бележката го предупреждаваше да не го прави. Мислех, че това е достатъчно. Че само хората са толкова ужасно глупави и безотговорни, че да нарушат Споразумението. Лъгала съм се!
– Може това, може онова – стана като в приказката за Нероден Петко. Направила си си сметката без кръчмаря, или в случая – без дявола! Куцулан и отговорност, ха! – изкиска се Трайчо.
Джъд продължи да разказва. Сюе кръжеше в небето над множеството и заслоняваше тълпата с ледените си криле, долу вещицата беше обърнала торбичката и ръсеше пепел, която се превръщаше в едри снежни парцали. Те обаче се топяха и ставаха на облачета пара, още преди да са кацнали на земята. Пристигналият Сабазий подскачаше тромаво и събаряше лавини от могъщите си скалисти рамене. Земята под тях се тресеше и въпреки усилията им постепенно се нагряваше.
– Това е последната пепел – скоро всички ще изгорим. Или ще се удавим – изпищя Джуджилейла и се нахвърли върху момчето. – Ти си виновен за всичко! Ако не беше донесъл фалшива менора, досега да съм потушила вулкана. Аз бях дотук. Отлитам! Ще се кача на кораба, докато не е станал на локвичка разтопен метал. Не ви каня, защото няма достатъчно място.
– Всъщност има – каза Джъд. – Има място за всички. Корабът е много по-голям, отколкото си мислиш. Не му трябват варели с керосин или с мазут. Има други двигатели.
– Тъй ли? И къде са те, глупаво хлапе, че нещо не съм ги забелязала? Да не си ги омагьосал случайно? А, забравих, не можеш – още не си минал Церемонията. И няма да я минеш никога. Шантавият Облак стои над нас от часове и чака – какво, никой не знае!
– Двигателите са в кошницата – прекъсна я Гуо. – Ако могат да бъдат наречени така. И наистина са омагьосани.
Той показа инсигниите. Габриел се приближи и подръпна покривката.
– Направена е от полиамид – много по-тънка е, отколкото изглежда. И е невероятно издръжлива.
Той започна да разгръща плата, а той сякаш се състоеше от безброй слоеве – вече беше няколко метра дълъг и продължаваше да се разгъва.
– Слънчево платно – констатира бившият астрофизик. – Виждал съм такива във Фермилаб в Батавия. – В разгънато състояние в космоса може да се простре на стотици километри. А кристалът отразява фотоните. Другото огледало вероятно също може да се разгъва. Сребърният ромб е слънчева батерия. Това са части на лазерна установка, комбинирана със слънчево платно. Могат да изпратят кораб в междузвездното пространство без гориво, ще им трябва само за кацането. Но е необходим стационарен източник на светлина. Тук са всички части, само свързващата тръба за нагорещения газ я няма.
– Има я! – възкликна Джъд. – В залата с медния таван. Видях я там. Отначало я взех за корен на Дървото, но после видях, че е от огнеупорно стъкло. Свързана е с тавана.
– А той е от мед, така ли? Значи лазерът е на медни пàри. Но е необходима много висока температура, за да се получат.
– Вулканът! – извика Джъд. – Не трябва да го спираме. Трябва само да се качим на кораба, преди да избухне. Той ще ни осигури необходимата енергия.
– И как ще се качиш? – попита язвително Джуджилейла, която слушаше с интерес. – Ще се заловиш за него с жалките си дяволски нокти и ще драпаш нагоре ли? Как ще стигнеш до него от тунела? Не всички тук имат крила. Само единици могат да се спасят. Но дори и да успееш някак, как ще пробиеш дебелия няколко метра меден таван?
Внезапно облакът над трибуната с навеса се раздвижи. Измежду тълпата се показаха Звездец и Луница. Бялата мъгла заструи над тях. Езерото се развълнува.
Облакът най-сетне беше взел решение.
– Намери най-неподходящия момент – измърмори Перун. – Но защо стои над животните? Няма да оставя куче да ме наследи! Клифърд Саймък да си гледа работата!
– Не са кучета – каза Сабазий. – Това са Руя и синът ѝ Звездец. Сестричке!
И наистина, на мястото на двете кучета стояха едра, висока жена с лъскава черна кожа и дълги тъмни плитки и младеж на около петнайсет години с бледо лице и бяла, къдрава коса.
– Албинос! – чуха се гласове от множеството. – Чудовището не е преследвало Звездец. Искало е да го избере. Сигурно го е ранило случайно.
– Няма време! – извика жената и се обърна към Гуо. – Пумпалът! Нагласен ли е? Завърти го бързо!
Художникът подаде дървената топка на Джъд и той започна да върти обръчите.
– Луна – понеделник, Марс – вторник, Меркурий – сряда, Юпитер – четвъртък, Венера – петък, Сатурн – събота и накрая Слънце – неделя. Готово! – каза момчето и върна кълбото на Гуо.
Той го постави на земята и го завъртя. Светлите и тъмни ивици постепенно се сляха, а кълбото започна бавно да се издига във въздуха като изпускаше разноцветни лъчи.
– Това е Обединителят – възкликна Перун. – Намерихме го!
Кълбото се издигна още по-високо и увисна над езерото. Водата под него закипя. Вдигна се гигантски стълб, чийто извит край заплашително надвисна над тълпата на брега. Чуха се уплашени възгласи.
– Бумерангът! – извика Гуо. – Перуне, хвърли стрелата към платото. Тя ще разбие медното гумно и ще се върне при теб. Твоя си е!
Перун замахна и хвърли стрелата, която изсвистя гръмовито и се изгуби над димящите скали.
– Който иска да отлети, да се присъедини към Илинда и Перун – обърна се Руя към тълпата. Останалите да се отдръпнат. Само трябва да знаят, че след избухването на вулкана ще претърпят коренна трансформация и никога вече няма да си върнат предишния вид.
– Каква трансформация? – чу се глас от множеството.
– Ще се превърнете от плът – в дух, от материя – в чиста енергия. Само трябва да завъртим Дървото, иначе подземният огън ще изпепели всичко и енергията ще стане зла, като тази на Преизподнята. След завъртането ще притежавате магия и ще можете да заемате каквато си форма пожелаете и да създавате илюзия на действителност по ваш вкус.
Тълпата се раздели на две половини, като по-голямата част от хората застанаха до Илинда и Перун. Неколцина души отстъпиха назад и бързо се насочиха към най-близкия хълм.
Водната струя заля останалите на брега, поде ги и ги издигна високо във въздуха. В гигантския воден стълб се мярнаха сребърни люспи.
– Чудовището ще дойде с нас – отбеляза Джъд. – То лошо ли е?
– Това е Белинда – възкликна Юймин, вглеждайки се в бялата люспеста глава с издължени зеленикави очи, която се показваше периодически от водата. – Моята малка, прекрасна Белинда – оцеляла е. Как не се сетих досега?
– Всъщност не е тя. Това е първата дъщеря на Юйлин – Джиа-Бендида. След трите нимфи тя стана богинята – господарка на езерото. И сега насочва стълба вода към платото с помощта на Обединителя – обясни Руя.
– А ние пак си бъбрим, докато водата ни носи – измърмори Алибей. – Някои неща изобщо не са се променили.
/Следва/
© Мария Димитрова Всички права запазени