Водната стихия се издигна почти до облаците, а после се стовари с огромна сила в отворената паст на големия проход. Медната плоча вече беше натрошена на парчета, разпръснати навсякъде около космическия кораб. Стрелата беше пробила пода и огромна дупка зееше там, където предишния ден беше стоял Джъд. Широката струя разхвърли хората на различни страни, водата се разля по пода, бързо придойде и започна да се излива в дупката.

  Някой запищя за помощ. Джуджилейла беше отнесена от водата до ръба на дупката. Беше се хванала за едно стърчащо от пода желязо, но напорът на стихията беше толкова силен, че тя едвам се крепеше и всеки момент щеше да се срине в пропастта.

  – Нека си вика! – обади се Трайчо. – Не ни е нужна тая вещица – само неприятности с нея! Попадна в собствения си капан – частен имот, ями за неканени гости, дрън-дрън! Сега тя е неканеният гост. Всички към кораба!

  Джиа и Юймин явно не бяха съгласни. Жената змия и жената с име на благороден камък плуваха отлично и бяха изключително силни. Дешанг и Тай направиха опит да ги спрат, но те се изтръгнаха от тях.

    – Тя ми е дъщеря! – извикаха едновременно и двете, спуснаха се към отвора, за ръба на който с последни сили се държеше Джуджилейла, и протегнаха ръце към нея.

  – Носила съм я в утробата си, треперила съм за нея, страдала съм, когато не успях да я спася. Няма да я оставя сега – проплака Джиа.

  – Тя е плът от плътта ми и кръв от кръвта ми. Колкото и обезобразен и изкривен да е образът ѝ, тя е наше с Дешанг дете – няма да я изоставя! – каза и Юймин и стисна по-силно съсухрената ръка, която все ѝ се изплъзваше.

  – Няма ли вие двете да спрете да дрънкате сантименталности и да ме изтеглите най-после! – крякна Джуджилейла, а грозното ѝ лице се изкриви от гигантското усилие да се задържи.

  Джиа и Юймин я дръпнаха нагоре, хванаха я под мишниците и я изтеглиха на пода, по който продължаваше да се стича вода.

  – Винаги има и по-ниско от дъното, на което си се озовал – каза Джиа, докато плуваха срещу течението и влачеха мократа и изтощена вещица към кораба.

  – Само за протокола – аз съм дъщеря на Юйлин, Юймин не ми е никаква. Нямаше защо да си прави труда да ме спасява. Както и ти – озъби се на Джиа Джуджилейла, която беше започнала да се съвзема. – Ако вие не ме затриете, други няма да са толкова щедри като вас.

  – За Трайчо ли говориш?

  – Трайчо! Какво може да ми направи тоя хлапак? За Бендида говоря – скъпата ми сестра, първородната. Освен вещица, аз съм и нава¹. Измъкнах я от утробата на мама при катастрофата, докато беше още зародиш, и я погълнах. Но тя не си стоеше кротко в стомаха ми, ами се бунтуваше и накрая ми излезе през носа – съвсем буквално! Беше, когато се плациках в Езерото на нимфите. Превърна се в онова чудовище и ме подгони. Едвам отървах кожата. Много е могъща! Но аз щях да бъда тази, която се смее последна – ако бях успяла да я принудя да ме избере като притежаваща царска кръв.

  Джуджилейла понечи да прибави още нещо, но от устата ѝ изскочи една огромна, тлъста жаба, пльосна се в разбеснялата се вода и изчезна. Вещицата млъкна сърдито.

  – Трайчо беше прав – трябваше да те оставя да се провалиш в Тартара! – каза възмутена Джиа и пусна ръката на навата. Тя изсумтя и продължи да гази из водната стихия, която беше започнала да отслабва напора си.

  Водата почти се беше оттекла, когато стигнаха до кораба. Там вече се бяха събрали всички.

  – И сега какво? – попита Трайчо.

  – Сега трябва да обърнем Дървото, преди Куцулан да се е усетил и да е прегризал ствола му собственоръчно – каза нечий писклив глас и мокрите пътешественици видяха един малък човек с червена фригийска шапка и с проскубана бяла брада в ръце, който досега се беше крил зад корпуса на кораба.

  – Водата ми свали брадата. Срам и позор! – оплака се човечето. 

  – Гъделан! Най-после! – извика радостно Джъд.

  – Къде е брат ми? – попита делово дребосъкът. – Пак ли се е забъркал в неприятности? Кой го спука тоя път?

  – Не сме го пукали – каза навъсено Джъд. – Той ме уби. Трябваше да го спрем.

  – Такъв си е той – измърмори пигмеят. – Импулсивен и кръвожаден. Никога не ме слуша. Затова все си пати. Какво стана този път?

  Джъд се поколеба. Не знаеше, че бившият магьосник Мирилайлай всъщност е брат на Лю Лю. Дали можеше да му се довери?

  – Споко, синко! – усмихна се Педя човек. – Скъпият ми брат беше поробил и мен и народа ми. Знам си стоката! И винаги намира начин да се измъкне. Ако не сам, все се появява някой глупак, който да го спаси.

  Джъд се изкашля смутено.

  – Не и този път! – каза уверено той. – Този път наистина е завинаги.

  – Ами хубаво! – каза безгрижно Гъделан. – Щом казваш…

  – Значи това, което ни разказа хлапето, е истина. До последно се съмнявах – повтарящи се дни, инсигнии, пигмеи, маймунки, междузвездни пътешествия… – намеси се Алибей.

  – Всичко е истина, до последната думичка – потвърди Гъделан. – Дървото скоро ще се обърне и самò, но без инсигниите няма да можем да го контролираме и корабът няма да излети, Куцулан ще пререже ствола, огънят на ада ще унищожи Земята и ще превземе Небесата. Габриел може да пилотира кораба в случай на отказ на автопилота, има необходимите умения, но това не е достатъчно.

  – Значи някой трябва да остане отвън и да направлява процеса – нещо като диспечер? Но кой?

  – Аз – каза Руя и пристъпи напред. – Ние със Звездец няма да дойдем с вас. Облакът ни избра за владетели на Планината и трябва да изпълним задълженията си. Инсигниите имат сила, само направлявани от Избрания или Избраната.

  – Но как ще стигнеш до Дървото? То е отвъд скалата.

  – Лесно – каза Руя и започна бързо да расте, стигайки почти до тавана. – Аз съм къпинчовка и част от мен е чиста енергия. Но ми трябва още нещо, за да бъде освободена тя.

  Великанката се надвеси над Джъд.

  – Разковничето – промълви той.

  – Все едно, след завъртането на Дървото няма да можеш да го използваш вече. Тези, които се намират в корените, ще загубят магията си. Всички.

  Джъд погледна към Перун и Илинда. Те кимнаха.

  – Но инсигниите сега са само шест. Джуджилейла изяде ябълката. А там пишеше – седем. И трябва да се запалят седем громнични свещи. а ние нямаме менора.

  – Кой ти каза, че нямаме? – каза тържествуващо Гъделан и измъкна иззад корпуса на кораба огромен седемсвещник. – Добре че съм силен не по ръста си – похвали се задъхано той. – Беше фасулска работа да го домъкна от пещерата си! Този е истински – 24 карата чисто злато, излят от един-единствен слитък.  

  – А ние имаме плява. Ами седмата инсигния?

  – И тя е тук – чу се мелодичен женски глас и във въздуха възникнаха три изключително красиви млади жени, облечени в тънки бели дрехи, с криле на раменете. Едната от тях държеше в ръцете си венец от бръшлян

  – Нимфите! – възкликна Джъд. – Аглая, Ефросина и Талия.

  – Венецът всъщност е седмата инсигния. Държахме го у нас, за да се застраховаме, ако някой открадне останалите. Щеше да бъде наш коз.   

  – Трябва да дадеш короната си на Руя – обърна се Аглая към Илинда. – Зеленият бръшлян е третата съставна част. Ще я носи, когато влезе в хралупата-трон.

  – На драго сърце – каза Илинда и свали пшента от главата си. – Никога не съм била особено привързана към тези царски отличителни знаци.

  – Ти си една забележителна перперуна – каза ласкаво Ефросина, пое короната и я постави на главата на Руя, която отново беше придобила човешки облик.

  – Ето че в Планината се появи първият по рода си Хомо Коронус от новата човешка раса. Ще го последват и други – каза Аглая и погледна към Звездец и Сабазий.

  – И ти няма да останеш без нищо – каза Талия на Илинда, бръкна в кошницата и извади пиниевата шишарка. – Семената ѝ ще излекуват хората ти от безплодието. Така ще можете да се размножавате и да имате наследници на новото място. Трябва само да нагреете шишарката и да изядете по едно семе всеки. Ще се учудиш колко много семена може да се поберат в една дребна наглед шишарка. И нека малкото ти братче да не се тревожи, инсигниите пак ще са седем – тронът също е белег на царската власт.

  – Брадата няма да ти връщам засега, тя е необходима за ритуала – обърна се нимфата към Гъделан.

  – Хич не ми е притрябвала! Само главоболия с нея. Нека Руя я задържи – каза великодушно пигмеят. – Аз мога да имам авторитет сред поданиците си и с изкуствена брада – като фараоните, че и съвсем без нея! 

   Скоро два пламъка се извисиха нагоре и потънаха в една от стените. Тя стана прозрачна и струпаните около кораба хора видяха как Руя седна в хралупата – с корона на главата, в едната ръка с пумпал, който приличаше на земното кълбо, а валмото вълна  хвърли в корените на дървото.

  Звездец запали плявата и громничните свещи и остави менората пред хралупата. Взе зарчето астрагал от Руя, направи седем крачки и го постави внимателно на един стърчащ корен. Коренът потрепна и Дървото се наклони, а после започна бавно да се завърта.

  – Забравиха: „О, миг, поспри!“ – прошепна Джъд. – Трябва да го кажат – Часовникът първо трябва да спре, а после да се обърне. Така пишеше в Книгата на Тай.

  – Това вече не важи – в друга част сме, имаме друго стихотворение. Онова изчезна, заедно с Книгата – успокои го Гъделан. – Ако кажат фразата, времето ще тръгне назад  и денят няма никога да свърши. Пък и там нямаше „О“. Няма да преписваме Гьоте я!

  В този момент Джуджилейла се закашля. Всички се обърнаха укорително към нея, но тя не можеше да се спре. Накрая изплю парчето ябълка, заседнало в гърлото ѝ и с почервеняло лице изруга високо:

  – По дяволите проклетата ябълка!

  После удивена попипа устата си, но оттам вече не излизаха жаби.

  – Пак мога да казвам простотии, ура! – възкликна тя и преди някой да успее да реагира, вдигна ръце и занарежда:

  Вранче, вранче, капитанче!

  Полети към медно пòле,

  отнеси ме горе, моля –

  тук е робство, там е воля!

  От наклонената корона на дървото излетя рояк разноцветни врани, които се спуснаха към събраното множество, заобиколиха вещицата, вдигнаха я нагоре и се насочиха към люка на космическия кораб.

  – Джуджилейла иска да избяга с кораба! Сама! – викна Джъд.

  – Враните са братята ми! – избоботи Сабазий. – Те са изключително мощни, защото са деца на Слънцето. Омагьосала ги е! Подсигурила се е, в случай че горивните двигатели се повредят. Враните слънца ще я изнесат в орбита. А сега знае и за слънчевото платно. Ще избяга и ще ви остави тук да се пържите във вулкана.

  И наистина – Дървото продължаваше да се завърта, частите на лазерната установка от кошницата се издигнаха и също се насочиха към кораба. Единайсетте врани се наредиха около корпуса и се превърнаха в тънки, блестящи триъгълни пластини, свързани помежду си в огнен обръч, който започна бясно да се върти.

  – Слънчеви гребла! – възкликна Габриел.

  – Достатъчно! – каза решително Перун, вдигна стрелата и се опита да замахне с нея, но не успя.

  Вещицата, застанала на подвижната площадка пред люка, се закиска, пак изпружи ръце и замърмори ново заклинание.

                                                                                             /Следва/

1. Нави – некръстени, мъртвородени, пометнати, умъртвени деца, превърнали се в зли демони. Те са невидими, летят нощем и търсят къде има родилка, бременна жена и новородено, спускат се през комина, изпиват кръвта им или ги удушават. Ако ги чуе бременна или родилка – пада в несвяст и често умира. Вярва се, че те търсят майка си, затова нападат родилки до 40 дена, имат способност от голямо разстояние да я открият – устреляна от тях или чула писъка им, тя полудява и умира. В някои райони на България злите духове, които измъчват родилката и детето, се наричат леуси, лихусници, лехуски, лауси и имат образ на жена. На отделни места се наричат ерменки, арменки. Те като същества от отвъдния свят идват през реки и морета – водни пространства, които отделят двата свята. Затова съществува представата, че родилката умира, щом я прекарат през вода.