От Изток на Запад...

 ... небето помръкваше в тежко оловно-синьо, заплашващо да се строполи върху главите ни, ако бързо не се приберем по домовете си.

 Ала как да наведеш глава или да си затвориш очите пред тази благоговейна красота - ниски големи сиви облаци се обрамчваха от пепеляво-розова дантела, изглеждащи толкова материални, колкото и ръката ти. Нататък небето преминаваше към гълъбово синьо, а облаците биваха прорязвани от десетки самолети, напомнящи игли, бродиращи моментни имена, и се разтваряха - като във вода, право пред очите ти, неспособни да откъснат жадния си влюбен поглед. Спокойствието на това синьо се стелеше към залеза - равно като топ коприна, изпусната от невнимателния замечтан чирак на шивача на тази поезия без думи, и единственото, което нарушаваше монотонната идилия - бяха снежнобелите облаци, които приличаха на ангелски криле, навяващи топлия мек и влажен вятър на меланхолията - минаващ през косата ти, покрай сърцето ти и после през широките ти очи, карайки ги да се насълзят, докато ти благодариш на Господ за всичко това, което заслепените ти, от вглъбение, очи не са могли да забележат. Вятърът спира да роши косата ти като на дете и застава до теб, за да погледате безмълвно залеза, двамата присвивате очи и отправяте поглед в посока на слънцето, обръщате гръб на луната за минута-две, а може би и повече, въздухът застива и пожълтява като стара страница от любовен роман и се извисява нагоре в небосвода, правейки го някаква смесица от старинния цвят и гордата посърнала осанка на вчерашно шампанско и нежния - почти пухкав цвят на полуизсъхнала кремава роза. Нататък червената малка точка беше полузасечена от тънки облаци, полети обилно от кървавия цвят на слънцето, двете заедно приличаха на кълбо прежда - полуразбридано от нечии нокти. А, ето го и виновника. В акомпанимент на свиренето на вятъра се провикна наум "Ей, госпожо, защо не завържете немирния си рижав тлъст котарак, нима не виждате какви красиви поразии е направил. Ако има още много такива, скоро отново никой няма да ги забелязва.". Невидимата леличка и охраненият котак вирнаха носове и опашки, погледнаха я снизходително - нещо в стил "И какво от това...! Ние притежаваме и въздуха." и си продължиха. "Ех, колко жалко, че скоро никой няма да го забележи отново..." И когато въздухът се изпари като някой непослушен дух и се разсее около теб като мислите ти - чак тогава прекратяваш дългата си въздишка и внезапно тръгваш нагоре по хълма, озарен от последния лъч светлина, поемайки си алчно огромна порция старинен въздух. Накрая си горе - на скалата, но здрачът вече се запрепъва между дърветата и тича да догони бримката от края на деня, но нещо го спира ненадейно и той се обръща, протягайки безкрайните си ръце. Тревите до теб се навеждат леко и ти попадаш също в неговите прегръдки. Раменете ти потръпват от хладния му дъх и ти ги обръщаш и разтриваш с длани в опит да ги стоплиш, въпреки че ръцете ти никога не са били по-топли от ледена висулка. Докато се опомниш, вече се е мръкнало и синевата отгоре се е превърнала в чернова на милиардите звезди. От време - на време някоя слага точка, или три, на историята си и пада в нечии очи. Този път са твоите. Пожелай си нещо. Вечерницата ще го изпрати на Зорницата, тя ще го запише в книгата на червената Венера. И само щом стигне до нея, молбата ти ще запали огънче на небето. Това е твоята звезда.

 Погали мъха от страната на камъка, на който беше седнала, и потърка едното си око. Тя хвана полите си, развявани от вечерния ветрец и прекрачи от ръба. "Довиждане, камък от скалите... Здравей, сияйна звездице."