Последните отблясъци на кърваво-червената лятна луна се стичаха по ъглите на прозореца ми, заминавайки си заедно с чувството ми за самосъхранение. След себе си оставяха малки лепкави капчици безвъзвратност. Затворих очи или ги отворих - не помня. Помня само луната, себе си и... нея. Не бях спал - отново, пушех - псевдозамислен и чувах как малките спомени от миналото се присмиват на сгърчената ми за-пореден-път-влюбила-се-душичка. Погледнах празната бутилка мавруд и се зарадвах, че не отвръща на погледа ми. Обратното би означавало, че е време или да приключа с пиенето, или да приключа със себе си, което всъщност е едно и също. Изгасих цигарата си и реших, че ще поспя и когато се събудя, всичко ще е размътен спомен, напомнящ за себе си само в краен случай, когато осъзнаваш за пореден път, че си безкомпромисно сам. И така, запътих се към леглото или то към мен. И тогава си спомних. Всичко. За нея, за мен, за миналото, за сега и пак за нея. Разплаках се. Не е честно, крещеше Питър през мен ...