Нежни, меки устни и капка сладост върху тях, търкулнала се от очите ми, докато гледах как спиш. Спокойствието на малкия ми рай, побран между четирите стени на моята спалня. Точно там, където, недокоснато от хорската злоба и суета, можеше да разпери пръсти и да ме обвие в топлината си. Нежни устни и диханието ти. Намерил покой при мен. А навън градът се буди и в забързаните му крачки улиците се изпълват с врява. Ти спиш, забравил за света и мен.
Плаха целувка, в която се опитвам да събера цялата си нежност, но и да опитам вкуса на твоята любов. Същите тези устни, които като огледало безспир мълвят истините за мен. Оглеждам се в тях, понякога кокетнича, понякога им се смея, друг път се опитвам да ги заклеймя като поредната лъжа, но те винаги са там, за да видя собственото си лице в тях. Толкова осезаемо силни, че да мога да ги погаля с пръсти, да ги задържа... Но има ли значение, когато те винаги се впиват в мен, за да смъкнат още едно парченце от маската ми, за да оголят финия порцелан ...