2 глава
Рик Летърман се събуди, облян в пот. За пореден път този кошмар не му позволяваше да си поеме дъх. Чаршафите бяха полепнали по него и събрани на куп. Рик погледна аналоговия часовник. 3:30 часа. Както обикновено-помисли си той. Нямаше смисъл да се опитва да заспи отново. Знаеше, че нямаше смисъл.
Закуси, направи сутрешния си джогинг в парка, а после оправи и тоалета си.
Забеляза, че бе свършил с всичко 30 минути по-рано от обикновено. 30 минути, през които реши да "прочете" днешния вестник с чаша кафе в ръка. Това бе любимото му занимание, въпреки че досега не бе прочел и един брой от вестниците, които му доставяха. Рик просто ги разгръщаше, а погледът му не достигаше до статиите, поместени в тях. Обичаше да прави това, понеже искаше да изключи света около себе си, а и тъй като му се струваше най-обикновеното нещо на света. А той имаше нужда да се чувства обикновен и нормален, било то и за малко. През тези 30 минути той оставаше насаме със себе си.
Днес, обаче, този половин час бе прекъснат от неочаквано позвъняване. Рик напипа слушалката на телефона и вдигна.
- Ало?
От другия край се дочу нежен женски глас, при който той излезе от унеса си.
- Рик, скъпи, да не те събудих?
- О, Гуен, ти ли си? Мислех, че срещата ни е в 10 часа.
- Така е, но исках да те питам дали би имал нещо против, ако мина през хотела след малко? Искам да поговорим за сватбата.
Всеки друг на негово място би се изплашил от тези думи, изречени само седмица преди сватбата му, но Рик знаеше, че тази жена, неговата жена, имаше друго в предвид.
- Естествено. Ти добре ли си? Да не се е случило нещо?- попита той разтревожено.
- Не. Просто имам нужда да поговорим.
- Добре! Чакам те във фоайето след 10 минути.
- Добре! Дочуване!
Рик остави вестника и слезе на уреченото място.
Точността бе едно от качествата му. Мразеше да закъснява и очакваше и от другите да не го правят.
Преминавайки по коридорите, поздравяваше камериерките и другите гости на хотела. Рик Летърман се занимаваше основно с покупко-продажба на недвижими имоти, ала той самият предпочиташе да живееше под наем.
* * *
Точно след 10 минути на входа на хотела се появи една красива млада жена. Черните ù къдрици се спускаха по раменете, а волевата ù брадичка леко изпъкваше от иначе нежните очертания на лицето ù.
- Добро утро, Джери! - поздрави тя пиколото.
- Добре дошли, госпожице Сникет!
- Просто Гуен, Джери! Просто Гуен! - каза жената като при това два реда блестящи бели зъби се изписаха на лицето й. Още щом я видя пиколото се изчерви, а сега червенината му ярко се открояваше на фона на бледата му кожа. След това отмина.
Тя се приближи до Рик, който се бе настанил на едно канапе. Той скочи и се втурна към нея, явно притеснен от разговора им по-рано.
- Вече мислех, че няма да дойдеш! - извика и долепи устни до нейните.
- Ако не държиш да приковаваме вниманието на присъстващите предлагам да се качим горе.
- Не мога да крия чувствата си към теб, Гуен!
Хванати под ръка двамата се качиха в хотелската стая.
* * *
- Толкова ли ти липсвах, че искаше да се видим по-рано? - попита Рик предизвикателно.
- Не се ласкай! Както казах, просто искам да изясним някои неща, относно сватбата.
- Е, слушам те.
- Знаеш, колко много те обичам и уважавам... и не искам да нараня чувствата ти или да...
- Не увъртайте, госпожице Сникет!
- Ами работата е там, че искам да отложим сватбата. Знам, че ти държеше на тази дата, но родителите ми няма да успеят да дойдат.
Но тя знаеше, че това е просто извинение. Родителите ù така или иначе нямаше да присъстват. Нямаше да има кой да я заведе до олтара и това я съсипваше отвътре. Всъщност Гуен все още не бе готова, не бе сигурна дали това не беше твърде прибързано решение. Притесняваше се за моралните си ценности, понеже вече не бе сигурна кое е лошо - кое добро, кое е правилно и кое - не.
- Сигурна ли си, че родителите ти няма да успеят навреме?
- Съжалявам. - измърмори тя.
- Аз също, Гуендолин, но не мога да отменя сватбата. Всичко вече е задвижено, пък и поканите са готови...
- Но, Рик...
- Не мога да направя нищо по въпроса. - отсече той.
Всъщност Рик бе наясно, че това не бе цялата истина. Имаше нещо повече, той имаше срок. Имаше срок да се влюби, да се ожени, да умре. Животът му бе предначертан и той нямаше време за губене.
Гуен знаеше, че е безмислено да спори с него, но все пак не се предаваше.
- Мисля, че, ако забавим нещата дори и с ден те ще успеят да присъстват. Моля те, скъпи! Това е единственото, което искам.
Той не можеше да устои на топлия ù поглед и накрая склони.
- Като се замисля, едва ли ще има проблем. Но един ден е всичко, което мога да ти дам - само един ден.
Това ù бе достатъчно. Още 24 часа, през които да преосмисли решението си, въпреки че вече бе твърде късно за промяна в плановете. Тя беше повече от благодарна. Наведе се и го целуна.
През изминалата година, през която бяха заедно, тя все се надяваше, че при някое докосване, при някоя целувка, ще изпита симптомите на една влюбена жена. Но никога не усети разтреперването на краката си, пърхането на стомаха или замайването, за които бе гледала само по телевизията. Гуен, от малка, мечтаеше за голямата любов, също като всяко малко момиченце. Ала баща ù ù бе казал, че любовта идва с времето. Това бяха думите, които не излизаха от главата ù и които тя си напомняше при всеки допир с Рик.
- Извини ме, скъпа, но днес съм малко зает и ще е по-добре да се прибереш. Довечера ще мина да те взема за приема.
Нямаше нужда да я убеждава повече. Гуен също като годеника си, се нуждаеше от време, за да осмисли случващото се и също като него нямаше смелостта да му каже истинската причина за поведението си.
Двамата души, влюбени в идеята за любовта, се прегърнаха и се сбогуваха до следващата си среща.
© Анджелина Симон Всички права запазени