Глава III

   Цигарата изгаряше бавно в пепелника. Не му правеше впечатление особено. Сякаш се опитваше да разчете мислите на дима, да издири началото на следите му. Или поне така изглеждаше отстрани- седнал и разпуснал се на стола. Но погледът- жив и див, и бистър. Нищо не пропускаше. Може би заради него заслужаваше и името си. Вратата се отвори с ряз- или поне на него така му се стори и бързо излезе от унеса си.

   - Инспектор, Страхилов! Удобно ли е?

   - Какво има, Ямурлийски?

   - Новият началник е тук!

   - Идвам!- изхлузи якето си от стола и стана.

   - Началник ммм... Александрова!- поколеба се Ямурлийски.

   - Ооо, интересно ще да е значи! Да вървим тогава. Не можем да караме дамата да чака, нали?

   - Добър ден, господа! Името ми е Снежана Александрова.

   -Добър да бъде, инспектор Александрова!- отвърна Страхилов и подаде ръката си. Последва здраво ръкостискане, това му се понрави- Надявам да се сработим успешно.

   - Изиска двустранни усилия, ще се постарая!- лека усмивка- А Вие сте?

   - Данаил Ямурлийски- приятно ми е!

   - Е, господа- до сега сте се справяли доста добре, така че ще разчитам на вашата помощ.

   - Все пак идвате от столицата, но се надявам и Смолян да ви предложи няколко капки адреналин, комфортна обстановка надявам се, но със сигурност чист въздух!

   - Напротив- радвам се, че се откъснах от градската суета, инспектор Страхилов.

   - Не помня да съм се представял...

   - Обичам да съм подготвена, Орлине- погледна го право в очите, кимна на колегата му и се запъти към кабинета си. Отвори вратата и се обърна към тях- Случаят с отвличанията- колко станаха?

   - Седем.

   - Всичките на млади момичета?

   - Да!- отвърна Ямурлийски.

   - От окръга?

   - Не точно!- равно и тихо каза Орлин- всички са туристки, но той е тукашен.

   - Долавям гняв, Страхилов. Може би го приемате твърде лично?

   - Може би защото праща по нещичко от всяка една от тях, а ние дори не сме наясно дали са все още живи!- иронично отговори той. Обърна се и тръгна, тя затвори вратата.

   - Остави ме, Ямурлийски! Ще се поразходя малко.

   Излезе навън. Седна на една пейка в уличката над музея. Беше по-високо от останалата част на града. По-буйният му нрав може би се дължеше и на по-краткият житейски опит- трийсетина годишен здрав висок мъж с рижа коса и тъмно-сини очи. Още като се захвана с тази работа му беше ясно, че корупцията ще го мачка с честото оправдание за липсата на пари, съответно на консумативи и по-модерна техника. Че ще среща всевъзможни пречки по пътя си, за да не стига по възможност до правдата. И ако все пак стигне до нея, то подлежащото на съд престъпление да се изкриви през призмата на оправдателна гледна точка, със съответната законова подкрепа.

   Но това сякаш само го мотивираше повече. Да, новият началник успя да го ядоса още първия ден, но Орлин видя нещо в погледа ѝ, нещо което му хареса. Сивите ѝ очи бяха изпълнени със същата жар и плам- устремът да помогнеш, да си свършиш наистина работата... И го виждаше за първи път от доста време насам, виждаше го в свой колега.

   Извади нещо от вътрешния джоб на якето си и се наведе напред, за да го разгледа. Беше сложено в найлоново пликче- смачкана пожълтяла хартийка.. От панталона си извади латексова ръкавица и я сложи на ръката си. Явно беше улика, не много правомерно изнесена извън управлението.

   - Да видим какво си изпратил този път- разтвори листчето хартия. Поднесе го към носа си. Миришеше странно и неприятно, но не можеше да го определи.

   Вътре в хартийката имаше кичур коса- черна къдрица с големина на копче от палто. А върху листчето имаше кърваво петно. Заприлича му на отпечатък, но... Вдигна го нагоре към слънцето. Да, имаше бразди от пръст, но сякаш самата капка кръв беше размазана с него. А върху нея- две линии драснати с химикал- отвесна и вълнообразна малко по-ниско от нея.

   - Какво ми казваш, всъщност, а? Показваш ли ми нещо? Предизвикваш ли ме или ми натриваш носа? Трябва и някой друг да ги разгледа освен мен и Ямурлийски. Е, инспектор Александрова, да видим колко те бива!

   Влезе в стаята и отиде до прозореца. Въздъхна тежко. Постоя така известно време и започна да подрежда папките. Когато свърши и с това, извади от чантата си малка снимка в дървена рамка. На нея имаше малко усмихнато момченце. Тя също се усмихна и целуна снимката. В погледът ѝ се долавяше тъга. На вратата се почука:

   - Инспектор, Александрова, може ли?

   - Влезте, Ямурлийски!

   - Извинете колегата за преди малко! Наистина избухна- признавам, но трябва да знаете, макар да знам че дълго време ще ми се сърди за това- увърташе той и плетеше пръсти нервно- че...

   - По-смело, не хапя!

   - Едно от похитените момичета е негова...ммм...

   - Братовчедка!- довърши Орлин, който вече стоеше на вратата.

   - Ама, Страхилов, аз... такова- смънка Данаил, но той вдигна само ръка.

   - Съжалявам да го чуя!- равно и тихо каза тя- Наистина! Ямурлийски, бихте ли излезли за момент?

   - Разбира се, да, да- това бе за него може би изход от твърде неудобната ситуация.

   - Сега разбирам защо го приемате толкова лично- той подаде ръката си, тя се изненада.

   - Може ли на „Ти“? Аз съм Орлин.

   - Аз съм Снежана!- лека усмивка пребяга през лицето ѝ.

   -Приемам го присърце и ще те помоля останалите да не разбират за това, защото може да се намесят отгоре или да ни изземат случая. Имам ли думата ти?

   - Имаш я!- твърдо и непоколебимо отговори тя.

   - Може ли да ти покажа нещо?- извади пликчето от джоба си?

   - Какво е това?

   - Улика.

   - На някоя от жертвите!

   - Да! От похитените надявам се все още...

   - Извинявай.

  - На всеки тринайсет дни- за сега поне са толкова, той праща по един такъв плик. Адресира го до управлението. Този е третият. Отвори го!- тя го направи.

   - Кървав отпечатък, коса и химикал?

   - Не съм сигурен, че е отпечатък или размазано петно кръв с пръст, поне според браздите, виж ги!

   - Мдаа, има нещо такова. Всички ли са чернокоси?

   - Не!

   - От къде си сигурен?

   - Братовчедка ми е руса.

   - Оу... Ами тези линии, химикалът- имат ли смисъл?

   - Сигурен съм, че имат и се надявам ти да ми помогнеш за тях. Писаниците, които може би са някакъв тип рисунки са различни на другите две.

   - Интересно! Да ги видим тогава, може би ще добием някаква представа поне за нещо.

   - Това обаче ще направим утре, защото складът за улики е затворен вече повече от час.

   - Моля те тогава, остави този тук, ще го заключа в шкафа. Не искам да имаш нищо в себе си, което би могло да те компрометира, нали?

   - Добре, нямаш проблем!- и го остави- Значи до утре?

   - До утре!- той излезе- Интересен човек си ти, Страхилов. А аз може би най-сетне намерих мястото си... Навън вече беше тъмно.

   Седем наближаваше. Беше студено. Балканът си казваше думата. Зимата си беше зима, лятото лято. А есента, която вече настъпваше, през деня- топла и приветлива, през нощта- щипеща.

   Почти целият град беше на баири. Орлин живееше по на високо. Деляха апартамент с брат си, който сега беше в Испания, изпратен от работодателя си. Тоест в момента той беше сам- нямаше нито жена, нито приятелка. Мина през магазина да си напазари- тук почти всички се познаваха. Хората от квартала го харесваха. Нямаше заядливи, тук-таме малко чешити, но пък може би нямаше да е интересно.

   Прибра се, хвърли ключовете на масата и се отправи към банята. Метна си един горещ душ, взе ледената кърпа от фризера и си я метна на лицето. Така освежаваше мозъка си доста успешно. Спретна се, направи си вечеря и с чаша вино седна на масата. Пусна си телевизора, но музика- да слуша и да гледа. Отпусна се, стана му комфортно. И разбира се точно сега телефонът звънна- той изпръхтя и хвърли кърпата на масата. Взе го.

   - Да?

   - Орлине, лельо, ти ли си?

   - Аз съм, лельо, аз съм?

   - Кажи ми има ли нещо ново?

   - Ако имаше, щях да ти се обадя!

   - Всичко ще ми кажеш, нали Ори? Нищо няма да ми пестиш?

   - Да, лельо Ради, спокойно! Както съм ти обещал, помниш ли?

   - Дали е жива?- чуваше се подсмърчане.

   - Надявам се и аз като теб! Не искай от мен напразни обещания!

   - Какво ти казва сърцето?- той изохка.

  -  Че е жива, лельо, но не знам до кога!

   - Ах, Ори, чул те Господ!

   -Айде, лельо, ако има нещо, ще се чуем! По-спокойно до колкото можеш. Гледайте се двете с майка.

   - Айде, лека нощ, извинявай!- този разговор се повтаряше всяка вечер.

   - Няма нищо! Лека да е! Чао!- затвори телефона. Мъчно му беше. Беше му трудно когато говори с нея, но беше и наясно, че в този момент, той ѝ е най-голяма опора. Нямаше как да ѝ се сърди. Майка му беше при нея и това до някъде го успокояваше. Тъкмо се накани да седне пак, когато се звънна, но този път на вратата.

   - Ееее, човек не може да се наяде!- Отвори я, нямаше никой- Само гледай да не си правиш майтап, хлапе. Не съм на кеф- съседчето от два етажа по-надолу обичаше да прави този номер- затвори вратата и тръгна обратно, но шумът го накара да се извърне пак. Малък плик се стрелна под вратата. Той изскочи пак навън- пак никой!

   Взе плика. Огледа го. Нямаше подател, но то и получател нямаше- просто отвън нищо. Отвори го. Върху парче от картон беше надраскано нещо- трудно се разчиташе. Парчето изглеждаше старо... и миришеше така.

„Намери я преди да е станало късно. Тя ще спаси останалите. Но скачаш в дълбокото и стъпваш в тъмното... на пръсти. Бедата е голяма! Ако не намериш нея, намери майка ѝ! От тук насетне връщане няма! Не падай в дълбоката яма, а тя е страшна и голяма! Намери я, Орлине- тя е ключът, спаси я! Тя ще ги спаси! Тя ще те спаси...“

Б.

   Стрелна се и по инерция отвори отново вратата. Кой си ти? Кой беше това? Кой го направи? И защо? Познаваше ли го? Гадаеше ли? Странна случка и много въпроси... И поредната дълга безсънна нощ...